Бебето на Розмари

— Миличка, — започна Гай — не се вълнувай толкова. Нека…

— Прочети какво правят, Гай — викна тя, като протегна към него разтворената книга и почука с показалец по страницата. — В техните ритуали се използва кръв, защото кръвта има сила, а кръвта, която най-много им върши работа е кръвта от бебе, което още не е кръстено. И не само кръвта, те използват и месото!

— За Бога, Розмари!

— Защо бяха толкова любезни към нас? — настояваше тя.

— Ами просто са такива хора. А ти за какви ги мислиш, за някакви маниаци?

— Точно така! Истински безумци, които си въобразяват, че имат някаква магическа сила, че са вещици от приказките и изпълняват всякакви налудничави ритуали, защото са… болни и откачени маниаци!

— Миличка…

— Онези черни свещи, които донесе Мини са били от черна литургия! Те помогнаха на Хъч да се досети. А всекидневната им е опразнена в средата, за да имат място.

— Мила моя, те са възрастни хора и си имат своя среда от приятели. Когато се събират, доктор Шанд просто пуска грамофона. А черни свещи можеш да си купиш от всеки магазин за домашни потреби. Не само черни, но и червени, зелени, и сини. А стаята им е почти празна, защото Мини нищо не разбира от мебелиране. Добре, бащата на Роман е бил откачен, но това не значи, че Роман прилича на него.

— Никога няма да стъпят в този апартамент — каза Розмари. — Нито единият, нито другият. Нито Лора-Луис и останалите. И няма да ги пусна да припарят до бебето.

— Самият факт, че Роман си е сменил името доказва, че не прилича на баща си — възрази Гай. — Ако се гордееше с това име, щеше да го запази.

— Ами той го е запазил — рече Розмари. — Той просто го е преобърнал, но не го е заменил за друго. И затова го пускат в хотелите.

Тя се приближи към прозореца, където още лежеше кутията с анаграми.

— Никога вече няма да ги пусна тук — рече тя. — И щом бебето порасне достатъчно, искам да дадем жилището под наем и да се преместим. Не ги искам близо до нас. Хъч беше прав. Изобщо не трябваше да идваме в тази къща. — И тя се загледа навън през прозореца, здраво стиснала книгата в две ръце и разтреперана. Гай помълча, загледан в нея.

— Ами доктор Сейпърстайн? Какво ще кажеш за него? И той ли е в сборището? — иронично запита той.

Тя се обърна и го изгледа.

— В крайна сметка — продължи той — има и вманиачени лекари, не е ли така? Може би най-голямата му мечта е да обикаля пациентите си, яхнал на метла?

Тя пак се обърна към прозореца вече поуспокоена.

— Не, не мисля, че и той е от тях — рече тя. — Той е… прекалено интелигентен.

— А освен това, той е евреин — засмя се Гай. — Е, радвам се, че изключи поне един човек от Мак Картиевската си атака. Да говориш за лов на вещици в наши дни, ама че щуротия! И за обща вина по роднинска линия.

— Аз не твърдя, че те наистина са магьосници — възрази Розмари. — Аз зная, че те всъщност не притежават свръхестествена сила. Но има хора, които наистина вярват, макар че за нас това е глупост. Точно както роднините ми вярват, че Бог чува молитвите им, и че нафората представлява тялото на Исус. Мини и Роман вярват в своята религия, вярват и спазват ритуалите й, сигурна съм в това. И нямам намерение да рискувам безопасността на бебето.