Заговорът

— Дошли сте да ме намерите в Мино — прошепнах.

Той не ми отговори веднага. Навън вече беше тъмно, но небето все още излъчваше приглушено сияние. Облаците се разнасяха, а между тях просветваше луната, която ту се появяваше, ту се скриваше. За първи път различих очертанията на планината и на боровите дървета — черни на фона на нощното небе.

— Кажи на слугите да донесат лампи — нареди Шигеру и аз отидох до вратата, за да повикам прислужниците. Те дойдоха, прибраха подносите, донесоха чай и запалиха лампите на стойките. Когато излязоха от стаята, известно време мълчаливо пихме чай. Светлината се отразяваше в тъмносинята гледжосана повърхност на купичките. След като изпи чая си, Шигеру завъртя купичката си в ръка и после я обърна, за да прочете името на грънчаря. — Не ми се нрави толкова, колкото цветовете на грънците в Хаги — рече, — но въпреки това е красива.

— Може ли да ви задам един въпрос? — попитах и после млъкнах отново, тъй като не бях сигурен дали искам да чуя отговора.

— Давай — подкани ме той.

— Вие оставихте хората да си мислят, че сме се срещнали случайно, но аз имах чувството, че сте знаели къде да ме намерите. Вие сте ме търсили.

Той кимна.

— Да, познах те още щом те видях на пътеката. Бях дошъл в Мино със спешната задача да те открия.

— Защото баща ми е бил наемен убиец?

— Това бе главната причина, но не и единствената.

Имах чувството, че в стаята няма достатъчно въздух, за да поема колкото ми бе нужно. Не си направих труда да се замислям какви други причини може да е имал Шигеру. Трябваше да се съсредоточа върху главната.