Заговорът

Първа глава

Навремето мама заплашваше да ме разкъса на парченца, ако обърнех ведрото с вода или се правех, че не я чувам, когато ме викаше да се прибирам привечер под жуженето на цикадите. И досега сякаш чувам гласа й, дрезгав и свиреп, кънтящ из пустата долина. „Къде е това проклето момче? Ще му откъсна ушите, само да ми се прибере!“ Но озовях ли се у дома, целият в кал от спусканията по хълма, насинен от битки, а веднъж и с пукната глава, от която шуртеше кръв (белегът стои и до днес — малко сребристо петънце!), там ме очакваха бумтящото огнище, ароматът на супа и мамините ръце, които съвсем не ме разкъсваха, а се опитваха да ме прегърнат, да почистят лицето ми и да оправят косите ми, докато се извивах като гущер, мъчейки се да се измъкна от крепките й обятия. От неспирната тежка работа бе станала доста силна, макар да бе още толкова млада — беше ме родила, преди да навърши седемнайсет. Когато успяваше да ме задържи, виждах, че кожата ни е една и съща, макар че в други отношения не си приличахме особено — тя имаше широки благи черти, докато моите, както ми бяха казвали (тъй като в затънтеното планинско селце Мино нямахме огледала), бяха по-остри, като на ястреб. Боричкането обикновено приключваше с победа за нея, увенчана с прегръдка, от която бях безсилен да се изтръгна. И тогава гласът й шепнеше в ушите ми благославящите слова на Скритите, пастрокът ми роптаеше кротко, че тя ме разглезва, а доведените ми невръстни сестри подскачаха около нас в очакване да получат своя дял от ласки и благословия.

Тогава смятах, че това е просто начин на изразяване. Мино бе мирно селце, твърде уединено и недосегаемо за жестоките битки между клановете. Никога не си бях представял, че мъже и жени наистина могат да бъдат разкъсани, а силните им ръце и нозе с цвят на мед — изтръгнати и хвърлени на прегладнелите кучета. Отгледан и възпитан сред Скритите, с тяхната грижа и благост, дори не подозирах, че хората са способни да си причиняват подобни неща.

Станах на петнайсет и мама започна да губи в нашите състезания по борба. За една година пораснах с половин педя и когато навърших шестнайсет, вече бях надминал по ръст пастрока си. Той все по-често роптаеше, че трябва да се усмиря, да престана да бродя из планините като дива маймуна и да си намеря невеста от някоя местна фамилия. Аз нямах нищо против да се оженя за някое от момичетата, с които бях израснал, и същото лято работех по-усърдно редом с него, готов да заема своето място сред мъжете на селото. Но от време на време не можех да устоя на изкусителния зов на планината и в края на деня се измъквах скришом, шмугвах се в бамбуковата горичка сред високите гладки стволове и зеленикавата, падаща косо светлина, поемах нагоре по скалистата пътека покрай светилището на планинското божество, където селяните оставяха приношения от просо и портокали, и се озовавах сред гората от брезови и кедрови дървета, от чиито клони се носеха призивните трели на кукувицата и славея; наблюдавах елени, кошути и лисици и чувах меланхоличния зов на виещите се в небето ястреби.