Заговорът

— Предавам се.

— Добре се справихте — каза Шизука, — но според мен Такео можеше да се постарае повече.

Стоях, втренчен в Каеде с полуотворена уста, като идиот. Помислих си: „Ако не я притисна в обятията си, ще умра!“

Кенджи ми подаде кърпа да се избърша и ме смушка в гърдите.

— Такео… — започна той.

— Какво? — попитах глупаво.

— Просто не усложнявай нещата!

Шизука възкликна рязко, сякаш да предупреди за надвиснала опасност:

— Господарке Каеде!

— Какво? — промълви Каеде, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Мисля, че поработихме достатъчно за днес — добави Шизука. — Да се връщаме в стаята ви.

Каеде ми се усмихна, внезапно загърбила всякаква предпазливост, и каза:

— Господарю Такео!

— Госпожице Ширакава! — поклоних й се, опитвайки се да бъда официален, но съвършено неспособен да сдържа собствената си усмивка в отговор на нейната.

— Е, вече става твърде явно — промърмори Кенджи.

— Какво очакваш, нормално е за възрастта им — отвърна Шизука. — Ще го преодолеят.

Докато Шизука отвеждаше Каеде от тренировъчната зала, нареждайки на слугите, които чакаха навън, да донесат чадъри, на мен изведнъж ми просветна какво си казаха. Бяха прави за едно и грешаха за друго. Каеде и аз бяхме връхлетени от изгарящо желание един към друг, даже не просто от желание, а от любов. Грешаха обаче в едно — никога нямаше да я превъзмогнем.

Проливният дъжд ни задържа насилствено в планинския градец цяла седмица. Двамата с Каеде повече нито веднъж не тренирахме заедно. Щеше ми се изобщо да не го бяхме правили — това бе миг на лудост, който не бях пожелавал, и сега се измъчвах от последствията. Слушах я по цял ден, чувах гласа й, стъпките й и… през нощта, когато бяхме разделени от една-единствена тънка стена… дишането й. Можех да определя как спи и кога се буди. Прекарвахме известно време заедно — бяхме принудени поради ограниченото пространство в странноприемницата, поради факта, че сме в една и съща пътуваща група и че от нас се очакваше да бъдем с господаря Шигеру и с владетелката Маруяма, — но нямахме възможност да си разменим нито дума. И двамата, струва ми се, бяхме еднакво ужасени от това, че бяхме разкрили чувствата си. Почти не смеехме да се погледнем, но понякога очите ни се срещаха и тогава огънят помежду ни лумваше отново.

От желанието, което не ми даваше покой, отслабнах, очите ми хлътнаха, а липсата на сън влоши нещата още повече, тъй като се върнах към старите си навици от Хаги да скитам през нощта и да изследвам околността. Шигеру не знаеше, тъй като обикновено тръгвах, докато бе с владетелката Маруяма; Кенджи или също не подозираше, или се правеше, че не забелязва нощните ми митарства. Усещах, че ставам безплътен като призрак. През деня учех и пишех, през нощта изследвах живота на другите, движех се из малкия град като сянка. Често ме спохождаше мисълта, че никога няма да имам свой собствен живот, а винаги ще принадлежа на клана Отори или на Племето.