Изневяра в рамките на приличието

— А ти как се чувстваш? — уточни Динка.

— Защо? — смутих се аз. — Общо взето, добре.

— Сигурна ли си? — съсредоточено ме погледна тя.

Аз свих рамене и точно мислех да й отговоря, че съм сигурна, когато с ужасяваща яснота, осъзнах, че не се чувствам добре. Нещо не беше наред.

— Не, не съм сигурна — разтреперих се аз.

— Сигурно няма да е зле да поспиш още малко — намръщи се Динка. — Бяла си като платно, изпрано с белина. Искам да кажа, че си страшно пребледняла.

— Наистина ли? — замислих се аз. — Не ми се спи. А и по някаква причина всичко ме боли!

— Боли ли те? — ужаси се Динка. Искаше да каже още нещо, но аз скочих и хукнах към тоалетната.

— Какво става? — приятелката ми се опитваше да нахълта най-безцеремонно на мястото, където и кралицата ходи сама. Без да обръщам внимание на воплите й, аз оставих вратата заключена. Освен това изобщо нямах намерение да излизам. И защо? Извинете, но на тоалетната чиния се чувствах повече от уютно. Защо да излизам, като щом станех и пак трябваше да седна?

— Излизаш ли? — викаше Динка в пролуката между вратата и пода.

— Не знам — пренебрегвах я аз.

— Не разбираш ли, че раждаш?!

— Какво?! — ахнах аз. — Не може ли човек просто да си поседи в клозета?

— Внимавай да не се заседиш прекалено дълго! — крещеше тя. След секунда ме прониза такава болка в кръста, че бях готова да повярвам, че наистина раждам.

— Пълен кошмар — простенах аз и отворих врата, за да оставя Динка да ме завлече до леглото. — Още ми е рано!

— В коя седмица си?

— Трийсет и шеста — оплаках се аз. А и тоя странен сън, който сънувах… какво ще стане с мен? Какво ще стане с детето? Мислех си, че преди да родя, Костя ще се появи. Исках да родя с него. Раждане заедно с партньора, нали разбираш? — Погледнах си часовника. Беше вечер. Късна вечер. Десет часа.

— Не може ли утре? — жално попитах аз…

— Идиотка! Твоят Костик няма да се появи и утре. И въобще, какво имаш против партньорско раждане с мен?! — възмути се Динка, докато тъпчеше в една голяма спортна чанта шампоани, тоалетна хартия, документите ми и здравната ми книжка.

— Нали няма да ме изоставиш? — питах я аз, докато ме влачеше към таксито, което беше повикала.

— Няма. Къде отиваме? — попита Динка, след като ме настани на задната седалка. На лицето й беше изписано такова безпокойство, че чак ми дожаля за нея.

— Не знам! — изохках аз. — Трябваше да извикаме „Бърза помощ", те щяха да знаят къде да ме закарат.

— Къде отиваме, момичета? — попита възрастният таксиметров шофьор с глас на страстен пушач. Той дъвчеше кибритена клечка и преди да се кача аз, имаше уверен дори леко самонадеян вид.

— Оох! Боли ме! — извих аз, тъй като долната част на корема ми се сгърчи в страшен спазъм.

— В родилния дом! — изрева Динка.