Изневяра в рамките на приличието

— Ти пък кой си? — зяпнах аз. Изобщо не можех да разбера откъде се е взел. Може да е водопроводчик. Или пък някой съсед, дошъл да поиска сол.

— Койчо от Койнаре. Оставаше и да ти се представям — обиди се рижият. След което изведнъж се издигна над креслото, поседя във въздуха и се приземи меко обратно.

— Само недей да твърдиш, че си Господ Бог — размахах ръце аз.

— Аз? Бог? — разкикоти се рижият. — Аз? Бог! Как можа да ти дойде наум подобна глупост?

— Не си ли? — прехапах си езика аз. — Ами кой си тогава?

— Има ли значение? — непознатият ме погледна със съмнение. — Защо си толкова глупава? Никога не можеш да прецениш кое е важно и кое — дреболия.

— Изобщо не съм глупава — обидих се аз.

— Разбира се — разсмя се рижият и продължи да ме гледа с интерес.

— Какво зяпаш? И изобщо откъде се взе? — ядосах се аз. — Разкарай се оттука!

— Ето че започна с глупостите! Не можеш ли пет минути да поговориш с някого, без да направиш беля? — рижият ме погледна ласкаво и тъжно едновременно. След това започна да си връзва връзката на кеца. Да, на краката си имаше огромни смешни кецове, каквито носят клоуните в цирка.

— Къде тръгна? — изплаших се аз. — Отиваш ли си?

— Ту ме гониш, ту се страхуваш, че ще си отида. Реши в крайна сметка, искаш ли ме или не — заряза връзката си рижият.

Аз замръзнах. Не знам защо, но изведнъж реших, че ако си тръгне, ще се случи истинска трагедия. Огледах се с мъка наоколо и разбрах, че кухнята на Динка е само визуална измама и че всъщност зад някаква тънка преграда духа вятър, бушува виелица и е такъв кански студ, че ако там се окаже живо същество, ще загине, преди да е казало и гък.

— Не, не си отивай! Това там истинско ли е? — кимнах по посока на виелицата.

Рижият изведнъж стана суров.

— Ати какво си мислеше? Разбира се, че е истинско.

— Искам с теб — казах аз и го хванах паникьосана за рамото.

Той внимателно откопчи сгърчените ми от тремора пръсти от блузата си.

— Още не е настъпил часът.

— Нали не там?! — примрях аз и се загледах в ледената пустиня, която беше стигнала досами прозорците на Динка.

— Не знам. Ти ще решиш. Какво решаваш? — Рижият внимателно се взираше в лицето ми. Обзе ме паника.

— Искам при Костя!

— Не! Това не го решаваш ти! Говоря за друго, което можеш да решиш само ти.

— Какво? Какво друго? — промълвих аз.

— Помисли! — рижият отново се захвана да си връзва връзката. Почувствах, че щом си завърже връзката, вече няма да има сила, която да го задържи.

— Детето! — изкрещях аз. — Простете му! Пожалете го!

— Браво! — нежно се усмихна рижият и доволно ме потупа по бузата. След това си завърза връзката и започна бавно да се разтваря, да се превръща в дим.