Изневяра в рамките на приличието

— Трябва да поспиш — в бокса влезе Динка. — Сега ще те преместят в болнична стая, а детето ще отиде в детското отделение.

— Не искам да се разделям с него — изплаших се аз.

— Няма да се разделяш, след няколко часа ще са му направили всички процедури и окончателно ще го преместят при теб. Ще имаш време да се грижиш за него, а сега трябва малко да си починеш.

— Ами ти? Ти къде ще си? — властно я попитах аз?

— Аз също бих си починала — уморено отрони приятелката ми.

Погледнах я по-внимателно и видях тъмните кръгове под очите й.

— Разбира се.

— Ще си отида вкъщи. Така или иначе няма да ме пуснат в отделението. Там ще си сама.

— Няма да съм сама, а със сина си — гордо я поправих аз.

— Да, разбира се — вяло ми кимна Динка. Очевидно нямаше сили за нищо. За разлика от мен.

— Всичко е в хормоните — обясни ми съседката ми по стая.

Двете с нея лежахме в стая за двама. Всъщност, всяка си имаше собствена малка стаичка, а банята и хладилникът ни бяха общи. Новите родилни домове не са като старите. Едва ли в някой от старите щях да лежа в такива прекрасни условия.

— Та какво за хормоните? — поинтересувах се аз.

— След раждането жената отделя ендорфини и разни други хормони на щастието, които заглушават болката.

— Колко е мъдра природата — възхитих се аз.

— Няма спор — съгласи се съседката ми. — Утре ще се убедиш в това още по-силно.

— Какво имаш предвид? — не разбрах аз.

— Нищо. Няма защо да го мислиш отсега. Заспивай. Аз съм Катя и имам дъщеря. На три дни сме вече.

— Аз съм Полина — гордо отвърнах аз. — Имам син на по малко от един ден.

— Съвсем мъничък — усмихна се Катя.

Заспах и спах като пребита. Можеха да ми бият с тъпан до ухото и пак нямаше да се събудя. Следродовият сън е нещо специално. За него може да се каже, че е последният сън в живота на майката. Или поне докато детето не стане на осемнайсет години.

Изведнъж до ухото ми се раздадоха съвсем тихички стонове.

— А? Какво? — моментално отворих очи. Очевидно, докато съм спяла, са ми докарали креватчето със сина ми. И дълбокият ми сън прекъсна в мига, в който той реши да простене, без дори да се събуди.

— Ммм — отново простена той.

— Какво искаш, мъниче, какво искаш, сладурче? — занареждах аз и взех скъпоценното вързопче с носленце, устичка, ушички и очички, толкова красиво и любимо, и започнах експериментите на тема кърмене. Трябва да кажа, че резултатът беше нулев, но пък удоволствието — взаимно. И двамата така се изморихме, че след половин час заспахме. За около час, до първото кихване. Оказва се, че това ще е режимът ми за в бъдеще. Организмът ми се беше пренастроил по някакъв вълшебен начин и беше достатъчно малкият само да се размърда и аз се събуждах. Дори и да бях заспала преди няколко минути. А на другата сутрин след раждането, както ми обеща моята съседка, природата ми показа дебелия край. От сутринта ме заболя всичко, което можеше и не можеше да боли. Краката, ръцете, врата, лицето, главата, вътрешностите (те най-силно, разбира се), а също така и гърдите, които изведнъж се напълниха с кърма. Катя периодично идваше при мен, опираше се на рамката на вратата, водеше с мен светски разговори, като поглеждаше от време на време към спящата си дъщеричка.