Дарк Холоу [bg]

Старицата стои на малка открита полянка и гледа към небето. Снежинките кацат по косата й, по раменете, по протегнатите ръце. Устата й е широко отворена, старческото тяло — силно задъхано; тя задавено гълта студения въздух и едвам се държи на крака. Изглежда, не забелязва Райли и другите и те се приближават почти на десетина метра. Сестрата се държи най-отзад. Райли бързо крачи напред въпреки възраженията на Патерсън.

— Госпожице Емили — кротко говори той. — Госпожице Емили, това съм аз — доктор Райли. Дойдохме да ви отведем у дома.

Възрастната жена го поглежда и за пръв път, откакто са тръгнали, Райли има усещането, че тя съвсем не е луда. Очите и са нормални, спокойни, тя дори се усмихва.

— Няма да се върна — изведнъж казва тя.

— Но, мис Емили, студено е. Ако не дойдете с нас, може да се простудите, дори и да загинете тук. Носим одеяла и топли дрехи. Имаме и гореща супа. Ще ви сгреем набързо и ще ви отведем на безопасно място — у дома.

Старицата отново се усмихва. Странна усмивка — широка, въздържана, в нея няма нищо весело, а само недоверие.

— Не можете да ми помогнете. Безопасно място няма — не и от него.

Райли се смръщва. Сега си спомня нещо за тази жена. Докладвали са му. Да, имало е инцидент с посетител, а предната нощ госпожица Емили се е оплаквала, че някакъв мъж се опитвал да влезе през прозореца й. Тези твърдения остават без последици — почти никой не им вярва, но за всеки случай на Джъд е наредено на нощните дежурства да носи оръжие. Тези хора, възрастните, са трудни — те се страхуват от сянката си: непрестанно се опасяват да не се разболеят, стряскат се от посетители, понякога дори и от приятели и роднини, плаши ги и студът, вероятността да се спънат и да паднат, някой да им открадне останалите им дребни притежания, та дори и снимките, които са нещо като патерица за отслабнала памет.