Дарк Холоу [bg]

Имах уникалната възможност да опозная и наблюдавам Били съвсем отблизо, след като се опитах да му приложа хватка и да му извия ръката на гърба. Напълно неуспешно впрочем. Сега за наказание ме бе притиснал към стената на сребристия си фургон каравана. Не човек, а скала — очичките му зли и малки като на прасе, зъбите му неравни, от устата му смърди на стар алкохол и вкиснато. Под ноктите му черно, целият му врат изринат и пъпчасал — изглежда, се бе бръснал с изтъпено ножче.

Фургонът бе стар и скапан с регистрация от Скарбъро Даунс. От него се носеше воня на мръсни дрехи, развалена храна и застояли боклуци. С едната ръка Били ме бе стиснал здраво за гушата и ме вдигаше бавно нагоре — толкова бе здраво копелето. Пръстите на краката ми вече едвам допираха земята. В другата стискаше къс нож — същия, с който бе пробол бузата ми някъде под лявото око. Кръвта шуртеше, стичаше се по брадичката ми и капеше надолу — май по самия Били.

Голяма глупост бях извъртял с въпросната хватка. Изобщо кофти идея — все едно да гласуваш за Рос Перо или да нападнеш Русия през зимата, като Наполеон например. Шансове за успех — колкото и да бях приложил хватката на самия фургон. Когато опитах да му извия ръката, тя си остана неподвижна и непрегъваема. Също като на бронзовата статуя на поета Лонгфелоу на едноименния площад. И докато се мъчех да анализирам собствената си дивотия, Били ме бе сграбчил и бе стоварил върху главата ми огромното си дясно ръчище. Толкова ме заболя, че чак сълзи ми потекоха, а той ме лепна на стената на фургона и ме затисна с тяло. Свят ми се зави, ушите ми забучаха. Помислих, че ми е спукано тъпанчето, но тогава ме сграбчи за гърлото и разбрах, че няма задълго да се опасявам за слуха си.

Ножът се виеше в ръката му и болката растеше. Сега вече течеше много повече кръв, капеше в отворената пазва на бялата ми риза, а вероятно и върху гърдите на Били. Лицето му бе разкривено и мораво; дишаше тежко, просто пухтеше през стиснати зъби, помежду тях се процеждаше слюнка. Натискът върху ръцете и гърдите ми отслабна, сега Били напълно се бе концентрирал върху бавното ми задушаване.

Изглежда, беше решил да изстиска живота от мен. Вече мислех, че съм пътник, когато ме осени вдъхновение — успях да пъхна пръсти под сакото и да напипам дръжката на пистолета. Носех стария си „Смит и Уесън“. Малко по малко с върховно усилие го измъкнах и го допрях до меката част на гушата му — тъкмо под брадичката. Червените пламъчета в очите му присветнаха ярко и бавно започнаха да гаснат. Отпусна гърлото ми, отдръпна ножа, а аз се свлякох на земята. Поемах въздуха жадно — на пресекулки, вратът ме болеше отвратително, полуделите ми за кислород бели дробове подсвиркваха немощно. Държах пистолета все така насочен нагоре към Били, но той сам отстъпи и се дръпна назад. Гневът му бавно затихваше. Изглежда, вече не му пукаше нито за мен, нито за оръжието в ръката ми. Извади цигара и запали. Протегна пакета и към мен, но аз поклатих глава и болката в ухото ми се обади отново. Реших, че не бива да си мърдам главата много.