Дарк Холоу [bg]

Джъд бързо тръгва към нея.

— Хей, госпожо, госпожо! Защо сте станали от леглото? Тук човек може да си навлече простуда, че дори и смърт.

При последните думи жената се стряска и за пръв път поглежда Джъд в лицето. Дребна и слабичка, тя се държи изправено и е една от най-представителните фигури в старческия приют. Той се нарича Дом за възрастни и носи името „Света Марта“. Охранителят си мисли, че не е толкова стара, колкото някои други обитателки на дома. О, има и такива, сякаш родени през Първата световна война. А тази жена е на около шестдесет, и то най-много. А щом не е толкова дърта, значи нещо друго не й е наред — с други думи, не е добре в главата. Сигурно е откачена. Косата й е сребристосива; тя виси свободно по раменете и стига почти до кръста. Светлосините й очи сякаш пронизват Джъд и гледат през него в далечината. Носи кафяви боти с връзки, облечена е в нощница, а отгоре й дълго синьо палто и червено вълнено шалче. Върви и в движение се закопчава.

— Отивам си — отвръща тя.

Говори тихо, но с удивителна решимост, сякаш е съвсем в реда на нещата шестдесетгодишна жена да напуска приют нощем, облечена само в нощница и евтина връхна дреха. И то точно когато прогнозите за Северен Мейн вещаят още сняг върху вече натрупаната и замръзнала поне десетсантиметрова снежна покривка. Джъд не разбира — как се е промъкнала покрай дежурните сестри и е стигнала чак до главната врата на приюта? Някои от тези бабички са хитри като лисички — мисли си той и се почесва по главата. Само да си обърнеш гърба и те хванали гората. Че къде пък ще ходят толкова? При някое старо гадже, което сигурно е хвърлило топа още преди тридесетина години — хили се той.

— Вижте сега, госпожо — успокоително й говори Джъд. — Не можете да излизате по това време. Хайде да се връщаме и да си лягаме, нали така? Аз ей сегичка ще се обадя на дежурната, а вие не мърдайте оттук. Ще ви приберат и ще се погрижат за вас за нула време.

Възрастната жена е закопчала и последното копче и отново поглежда Оливър Джъд. Той чак сега усеща, че старицата е уплашена от нещо. По-точно казано, направо е смъртно ужасена и се страхува за живота си. Джъд не може да каже как е разбрал това: просто някакво вътрешно, съвсем първично чувство му подсказва уплахата й, когато тя е вече съвсем наблизо. Очите й са широко разтворени, в тях се чете ням ужас, а и молба, ръцете й — вече закопчали копчетата — силно треперят. Толкова е уплашена, че самият Джъд започва да се оглежда. Тогава тя пак отваря уста: