Дарк Холоу [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9547331787
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дарк Холоу [bg]». Краткое содержание книги:
„Малцина са авторите, които успяват да удържат позициите си след силен дебют. Конъли доказа, че това не се отнася за него. «Дарк Холоу» няма нищо общо със синдрома «втора книга». Зашеметяващ трилър.“ Букселър
„Няма по-голям кошмар от черната пукнатина в собственото ни съзнание — това е посланието на «Дарк Холоу». Надали скоро ще се появи автор с подобно свръхчовешко познаване на психиката на убиеца, съчетано с невероятен пластичен талант и умение да сгъстява напрежението“. Ню Йорк Херъл Трибюн
— Хвърли пушката, задник! — нарежда Нътли.
Пушката в ръката на онзи леко потрепва.
— Казах ти — хвърли пушката — вече крещи Нътли.
Очите на Брискоу отскачат за миг към човека с пушката. На Веселяка това му и трябва — той се извива и открива огън с валтера. Удря Брискоу в ръката, а Нътли в гърдите и главата. Двамата падат, Нътли умира на място — шапката почервенява още преди тялото му да е стигнало земята.
Брискоу открива огън от легнало положение и поразява Честър Наш в десния крак и слабините. Последният се поваля тежко и изпуска картечния пистолет. Пушката помпа започва да киха ритмично — звукът сякаш идва не от паркинга, а от гората отзад. Поли Блок се прегъва и залита — ударен е, но вече има пистолет в ръката. Зад него стъклата на колата се пръскат. Блок пада на колене, опитва се да вдигне ръка, не успява и тежко се захлупва по очи. Честър Наш се мъчи да вземе валтера с дясната ръка — с лявата се е хванал за чатала. Тогава Брискоу стреля още два пъти и Веселяка притихва завинаги. Джими Фриб хвърля двуцевката и вдига ръце точно навреме — още секунда колебание и Брискоу ще го убие.
Агентът се кани да стане, но в същия миг отчетливо чува типичния звук на вкаран в цевта патрон. Това е помпата.
— Лежи си там — предупреждава го гласът.
Агентът постъпва както му нареждат. Внимателно оставя зигзауера на земята до себе си. Крак в черна бота леко подритва пистолета встрани, по-надалеч.
— Ръцете на тила.
Брискоу изпълнява и тази заповед, макар че лявата ръка го боли. Сега вдига очи и вижда черната фигура с насочена надолу пушка. Нътли лежи извит встрани, очите му са широко разтворени, сякаш гледа към морето. Боже, мисли си Брискоу, каква каша се забърка… Тогава чува шума на двигателите — колите са все още сравнително далеч, но светлините им просвяткват зад дърветата. Мъжът с пушката също чува и вижда. Сетне бързо прекрачва до куфарчето. Главата му се накланя леко в посока към Брискоу, докато прибира и последната пачка и щраква ключалката. Джими Фриб използва този момент и неочаквано прави плонж към зигзауера, но напразно. Черната фигура го прострелва в гърба, преди дори да е стигнал до оръжието. Фриб умира, а Брискоу стиска глава с двете си ръце и безмълвно започва да се моли Богу.
— Стой си така легнал и не вдигай очи — предупреждава го онзи с помпата.
Брискоу изпълнява точно, но не затваря очи. До него минава поточе кръв и той леко измества лице, за да я избегне. Когато се осмелява да вдигне глава, черната фигура вече я няма, а фаровете на приближилите се съвсем коли го заслепяват.
Доктор Мартин Райли е на четиридесет и осем години и ужасно му се иска да стане и на четиридесет и девет. Има две деца — момче и момиче — и съпруга на име Джоани, която всяка неделя готви много вкусно печено. Мартин не е Бог знае какъв прочут лекар, затова и сигурно се занимава със старческия приют. Когато госпожица Емили Уотс стреля по него, той се хвърля на земята, покрива глава с ръце и започва ту да ругае, ту да се моли. Първият куршум изсъсква някъде вляво, вторият е по-наблизо и пръска мокър сняг и пръст в лицето му. Отзад се чуват изщраквания — полицаите свалят предпазителите на оръжието си, зареждат. Райли виква:
— Не, не! За Бога, не стреляйте, моля ви!
Настъпва тишина, само моторът на чесната бучи някъде отгоре. Райли рискува и надига глава от земята. Старицата сега плаче открито. Лекарят внимателно и бавно се изправя.
— Не се безпокойте, госпожице Емили, всичко ще се оправи — започва с успокоителен тон той.
— Нищо не може да се поправи — ридае тя. — Спасение няма…
Допира пистолета до лявата си гръд и натиска спусъка. Силата на изстрела я отхвърля назад и вляво, тя пада с вирнати крака, а палтото се запалва за секунда около направената от куршума дупка, сетне угасва. Жената приритва и затихва. Наоколо земята постепенно почервенява, снегът вали все така кротко и покрива лицето й, изцъклените отворени очи. Тялото е все така осветено от самолетния прожектор.
Наоколо гората безучастно мълчи, дърветата немеят, само клоните им се полюшват леко, сякаш поздравяват падащите снежинки.
Ето така започна всичко: и за мен, и за още едно цяло поколение. Началото бе в две отделни случки — насилие и пак насилие, — протекли почти едновременно в една зимна нощ, свързани посредством неясна и печална нишка, която се губи нейде далеч назад в трагичното минало и в спомените за стари, брутални дела. Други хора, някои от тях и мои близки, са се докосвали до нея и са умирали, може би заради самата нея. Защото говорим за едно древно Зло, всесилно Зло, което наднича иззад завесата на Времето и може да заразява хорската кръв, да преминава от поколение в поколение, да командва човешкото потекло — да покварява, да позори и дамгосва онези, които нямат нищо общо с неговата същност и генезис: младите, невинните, уязвимите, беззащитните. То трансформира живота в смърт, стъклото в огледала; всичко, до което се докосне, превръща в свой образ и подобие.