Червена мъгла [bg]

— Убийството на безпомощно дете, което си играело в задния двор, докато родителите му били в къщата. Няма прошка за нараняването на дете или животно — казва тя, сякаш нараняването на възрастен е приемливо.

— Чудех се дали ще е добре снимката да остане у Катлийн — променям темата, защото не искам да потвърждавам или отхвърлям информацията й. — Мисля, че тя би искала да я запази.

— Предполагам, че не може да навреди с нищо — отвръща Грим, но не изглежда убедена. Когато протяга ръка, за да ми върне снимката, по погледа й разбирам какво мисли.

„Защо й дава негова снимка?“ Макар и непряко, Катлийн Лоулър е причина за смъртта на Джак Филдинг. Не, не е непряко — ядосвам се. Правила е секс с малолетен, а Дон Кинкейд, роденото от връзката им дете, е виновна за убийството му. Това си е съвсем директно.

— Не знам дали Катлийн е виждала негови скорошни снимки. — Прибирам снимката в плика. — Просто аз реших да го запомня такъв, какъвто беше в по-добри времена.

Не мога да си представя Катлийн да види снимката и да не се разкрие пред мен. Ще видим кой кого ще манипулира.

— Не знам дали сте наясно защо я преместих в защитена килия — казва Тара.

— Просто знам, че е била преместена — отговарям нарочно неопределено.

— Господин Бразо не ви ли обясни? — Тя ме поглежда със съмнение и обляга ръце върху спретнатото си дъбово бюро.

Ленард Бразо е адвокат по наказателни дела, а причината да се нуждая от такъв е, че когато Дон Кинкейд бъде съдена за опита да ме убие, не възнамерявам да поверя благополучието си на някой претрупан с работа помощник-прокурор. Не се съмнявам, че екипът адвокати, които я защитават безплатно, ще измислят някакво оправдание за това, че бях нападната в собствения си гараж. Ще твърдят, че аз съм виновна, задето ме е нападнала в тъмното. Жива съм само защото извадих страхотен късмет. Докато седя в обраслия с бръшлян кабинет на Тара Грим, ме тормози мисълта, че всъщност заслугата за собственото ми спасение не е моя.

— Доколкото разбрах, тя е била преместена в защитена килия заради собствената й безопасност — отговарям и си представям камуфлажната жилетка с вградени керамични плочки.

Спомням си грубия найлон на бронираната жилетка, миризмата на ново и тежестта й, когато я метнах на рамо в тъмния студен гараж онази нощ, след като я бях взела от задната седалка на джипа.

— Преместването й в „Браво“ може би ви е изпълнило с колебания относно това, което ще видите тук, в Савана — отбелязва Тара. — Може би нямате желание да търсите нещо опасно след всичко, което сте преживели.

Виждам вихрушката от бели петънца на скенера на първата жертва, прободена от Дон Кинкейд с инжекционен нож. Яркобели частици, съсредоточени около малка рана с размера на илик и вкарани дълбоко в органите и тъканите в гръдния кош. Като бомба, избухнала вътрешно. Ако беше свършила онова, което започна, когато се нахвърли върху мен със същото оръжие, щях да съм мъртва, преди да падна на земята.

— Не разбирам защо сте носили бронирана жилетка в собствения си дом — добавя директорката, изпълнена с любопитство.