Сенки в снега [bg]

Бяха спасителен сал, носен от вълните. А когато си на сал, не воюваш с другите.

Елизабет Макуъртър бе осъзнала това. И когато Портър клатеше лодката, тя я стабилизираше.

Гледаше го и виждаше дребен, енергичен мъж с олисяло теме, покрито от перука. Косата му — където бе останала неговата собствена — бе боядисана в наситено черно, на което биха завидели и столовете. Очите му бяха кафяви и нервно шареха из стаята.

Мистър Блейк пристигна пръв. Той бе най-възрастният член на съвета и на практика живееше в ЛИД. Когато си свали палтото, разкри униформата си, която се състоеше от сив костюм от фина вълна, сияеща от чистота бяла риза и синя копринена вратовръзка. Винаги бе с безупречен външен вид. Беше джентълмен и успяваше да накара Елизабет да се почувства млада и красива. Възрастната дама бе тайно влюбена в него, когато бе непохватна девойка, а той — левент на двайсет и няколко години.

Тогава бе привлекателен и сега, шейсет години по-късно, все още бе привлекателен, макар че косата му бе оредяла и побеляла, а някога стройната му фигура се бе позакръглила. Но очите му бяха бистри и живи, а сърцето — голямо и силно.

— Елизабет — поздрави я мистър Блейк с усмивка, хвана ръката й и я подържа за миг. Никога не я задържаше твърде дълго, никога не фамилиарничеше. Само толкова, колкото да й покаже, че държи на нея.

Възрастният джентълмен зае стола си. Стол, който според Елизабет отдавна трябваше да бъде заменен. Но, честно казано, това се отнасяше и за мистър Блейк. И за всички членове на управителния съвет.

Какво ли щеше да се случи, когато започнеха да измират един по един и от Литературно-историческото дружество останеха само износени, празни столове?

— Така, да започваме, че трябва да приключим бързо. Имаме тренировка след час.

Думите бяха на Том Хенкок, който пристигна в компанията на Кен Хаслъм. Напоследък двамата мъже бяха неразделни, защото, колкото и да бе странно, бяха съотборници в предстоящото нелепо състезание.

Том беше гордостта на Елизабет. Нейната надежда. И то не само защото беше пастор в презвитерианската църква „Свети Андрю“, която се намираше в съседство.

Беше млад и се бе присъединил към тяхната общност съвсем наскоро, след като се бе преместил в град Квебек преди три години. Едва на трийсет и три, възрастта му бе на половината от годините на следващия по възраст член на управителния съвет. Все още не бе циничен, не бе уморен от живота. Все още вярваше, че църквата му може да привлече нови енориаши — английското население изведнъж щеше да започне да произвежда бебета, които щяха да пораснат и с желание да останат в Квебек. Вярваше на обещанията на квебекското правителство за премахване на дискриминацията при наемане на работа на англоговорящи; за лекари в системата на здравеопазването, които говорят на техния роден език; за образование и за старчески домове, за да може, когато изгубят всяка надежда, да умрат под грижите на медицински сестри, които им мълвят утешително на английски.