Сенки в снега [bg]

После се яви пак тя.

На погребението. Погребенията. Облечена в униформа, в строя редом с останалите колеги от знаменития отдел „Убийства“ на Sûreté du Québec. Той, Гамаш, е начело на ужасяващата върволица. Студът реже като бръснач. Погребват хората, които са загинали под негово командване в онзи съдбовен ден в изоставената фабрика.

Арман Гамаш затвори очи и вдиша дълбоко тежките аромати на библиотеката. История, стабилност, покой и тишина. Старомодна политура, дърво, обвити в износена кожа думи. Долови и своя собствен лек мирис на розова вода и сандалово дърво.

Опита се да си мисли за нещо хубаво, нещо приятно, потърси тих пристан за душата си. Намери го в Рен-Мари, докато си припомняше как звучеше гласът й в слушалката на мобилния му телефон по-рано през деня. Ведро. У дома. В безопасност. Дъщеря им Ани щеше да идва на гости за вечеря с мъжа си. Рен-Мари бъбреше за задачите си: да напазарува продукти, да полее цветята, да навакса с кореспонденцията си.

Представи си я с телефона в ръка, изправена до библиотеката в апартамента им в „Отремон“, в слънчевата дневна, пълна с книги, списания и удобни мебели, подредена и уютна.

В дома им имаше покой, както и в мисълта за Рен-Мари.

Гамаш усети как разтуптяното му сърце се укротява и дишането му става по-бавно. Още веднъж си пое дълбоко въздух и отвори очи.

— Дали кучето ви е жадно?

— Моля? — Детективът фокусира отново погледа си и видя как възрастният мъж, седнал срещу него, сочи към Хенри.

— Някога водех Шеймъс тук. Той лежеше в краката ми, докато четях. Като вашето куче. Как се казва?

— Хенри.

Като чу името си, младата немска овчарка седна и възбудено размърда огромните си уши във всички посоки, сякаш бяха сателитни чинии, с които се мъчеше да улови сигнал.

— Умолявам ви, мосю — усмихна се Гамаш, — не казвайте Т-О-П-К-А, защото ни е спукана работата.

Мъжът се разсмя:

— Шеймъс скачаше от вълнение всеки път, щом ме чуеше да изричам думата К-Н-И-Г-А. Разбираше, че ще идваме тук. Май му харесваше дори повече, отколкото на мен.

Гамаш посещаваше библиотеката ежедневно през последната седмица и досега не бе разговарял с никого, като се изключи шепненето с възрастната библиотекарка, която му помагаше в търсенето на неизвестни томове, свързани с битката на Авраамови поля.

Беше истинско облекчение да не говори, да не разказва и да не се чувства задължен да дава обяснения. Скоро щеше да дойде време и за това. Но засега копнееше само за спокойствие и го бе открил в тази затънтена библиотека.

Макар че от години редовно идваше на гости на своя стар наставник и си мислеше, че познава всички кътчета на Стария Квебек, допреди няколко дни не бе стъпвал в тази сграда. Дори не я бе забелязал измежду красивите къщи и църкви, манастири, училища, хотели и ресторанти.