Сенки в снега [bg]

Avec le temps.

Вдовец от пет години, Емил Комо познаваше могъществото на времето и знаеше колко дълго може да бъде то.

Рен-Мари, съпругата на Гамаш, бе заминала призори, след като бе прекарала седмица с тях в град Квебек, в каменния дом на Емил, разположен сред стените на Стария град. Вечеряха заедно тихо край камината, разхождаха се из тесните заснежени улички. Разговаряха. Мълчаха. Четяха вестниците, обсъждаха новините. Само тримата. Или четиримата, ако брояха немската овчарка Хенри.

Повечето дни Гамаш прекарваше сам в една от местните библиотеки, отдаден на четенето.

Емил и Рен-Мари го бяха оставили, защото разбираха, че в този момент се нуждае от общуване, но има потребност и от усамотяване.

Не след дълго дойде време за раздяла. След като се сбогува с Емил, Рен-Мари се обърна към съпруга си. Висок, със солидна осанка, човек, който предпочиташе хубавите книги и дългите разходки пред всяко друго занимание, Гамаш изглеждаше по-скоро като изтъкнат професор на средна възраст, отколкото като началник на най-престижния отдел за разследване на убийства в Канада. Sûreté du Québec2. Изпрати жена си до колата и остърга утринния скреж от предното стъкло.

— Не е нужно да си ходиш, нали знаеш — сведе поглед към нея и се усмихна. Стояха в крехкия сумрак на развиделяване. Хенри ги наблюдаваше от близката пряспа.

— Зная. Но с Емил имате нужда да останете насаме. Видях ви какви погледи си разменяте.

— Изпълнени с копнеж? — разсмя се главният инспектор. — Надявах се, че сме успели да запазим дискретност.

— Съпругата винаги разбира — усмихна се Рен-Мари и се вгледа в дълбоките кафяви очи на мъжа си. Беше си сложил шапка, но под нея се подаваше вълнистата му прошарена коса. И брадата. Постепенно бе свикнала с брадата. Години наред бе поддържал само мустаци, но напоследък, откакто се случи онова, си беше пуснал къса брада.

Замълча. Дали да изрече думите? В последно време не напускаха съзнанието й и постоянно витаеха около устните й. Ако имаше думи, които могат да се нарекат безполезни, това бяха те. Знаеше го и бе убедена, че изричането им не може да промени нищо. Ако не беше така, щеше да го обвие, да го обгърне в тях.

— Прибери се, когато имаш възможност — каза вместо това с ведър глас.

Гамаш я целуна.

— Ще си дойда. След няколко дни, най-много седмица. Обади се, като пристигнеш.

— D’accord3 — кимна тя и се качи в колата.

— Je t’aime4 — промълви детективът, пресегна се през сваления прозорец на автомобила и докосна рамото й с ръка, облечена в ръкавица.

„Бъди внимателен! — крещеше умът й. — Пази се! Ела си с мен у дома. Внимавай, внимавай, внимавай!“