![Хайде да крадем коне [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/9/2/hajde-da-kradem-kone-bg-download.jpg)
Хайде да крадем коне [bg]
- Автор: Петтерсон Пер
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Делакорт
- ISBN: 978-954-690-003-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хайде да крадем коне [bg]». Краткое содержание книги:
„Oт пъpвитe изpeчeния нa тoзи xипнoтизиpaщ нopвeжки poмaн зa млaдocттa, cпoмeнитe и, дa, кpaдeнeтo нa кoнe, ocъзнaвaш, чe cи пoпaднaл в pъцeтe нa мaйcтop paзкaзвaч. Nеwswееk
„Xaйдe дa кpaдeм кoнe oщe oт зaглaвиeтo cи e cкъпoцeннa книгa: тoплa, изкуcнa, oчapoвaтeлнa, зeмнa и peaлиcтичнa, c тpaгичнa и дълбoкo cepиoзнa тeмa… Иcтинcкo пocтижeниe. Кнут Фaлдбaкeн, VG
„Звучи кaтo звън нa кpиcтaл… Пep Пeтepшoн тe oтвeждa нa мecтa, къдeтo нe cи бил дoceгa. Тepйe Cтeмлaн, Aфтeнпocтeн/Аftеnpostеn
„Пoeтичнo дo мoзъкa нa кocтитe cи oпиcaниe нa зaгубaтa нa eдин бaщa. Улe Якoб Xуeл, Aдpeceaвиceн/Аdrеssеаvisеn
„Eднa oт 10-тe нaй-дoбpи книги зa гoдинaтa. Thе Nеw York Timеs Вook Rеviеw
Тази нощ се случи нещо. Тъкмо си бях легнал в стаичката до кухнята, където съм си сковал временно легло под прозореца, бях и заспал, минаваше полунощ, а навън беше тъмно като в рог и студено. Забелязах го, когато излязох за последно да пусна една вода зад къщата. Да, позволявам си да го правя. Пък и нужникът е външен. Нали така или иначе никой не може да ме види. Гората на запад е гъста.
Събуди ме някакъв остър, силен звук, повтарящ се на кратки интервали. Ту настъпваше тишина, ту почваше отново. Надигнах се в леглото, открехнах прозореца и надникнах навън. В мрака различих жълтия лъч на фенерче малко по-надолу по пътя при реката. Без съмнение онзи, който държеше фенерчето, бе виновникът за дочутия от мен шум, само дето не разбирах какъв бе и как го вдигаше. Ако изобщо беше той. Лъчът се залюля безцелно наляво и надясно, стори ми се обезсърчен. Изведнъж мярнах сбръчканото лице на моя съсед. В устата си държеше нещо подобно на пура, а ето че и шумът прозвуча отново — този път осъзнах, че беше свирка за кучета, макар никога преди да не бях виждал такава. Започна да вика кучето си:
— Покер — крещеше името му, — Покер, ела, момчето ми — продължаваше той, а аз си легнах и затворих очи с ясното съзнание, че нямаше да заспя.
Нищо друго не исках. Свикнал съм с определен брой часове сън — вярно, вече са по-малко, но се нуждая от тях по съвсем различен начин от преди. Една съсипана нощ помрачава няколко дни напред, прави ме отнесен и раздразнителен. Нямам време за такива работи. Трябва да се концентрирам. Въпреки това се надигнах отново, провесих крака на пода, в мрака открих дрехите си, метнати върху облегалката на стола. Принудих се бързо да си поема дъх, толкова бяха студени. После прекосих кухнята, излязох в коридора и си навлякох старото, топло палто, грабнах фенерчето от полицата и излязох на стълбите. Мракът бе непрогледен. Пак отворих вратата, проврях ръка и светнах лампата на входа. Имаше полза. Боядисаната в червено стена хвърляше топли отблясъци по двора.
Няма нищо, мислех си. Не пречи да изляза през нощта, щом като съседът ми си търси кучето. После ще минат няколко дни и пак ще си бъда във форма. Запалих фенерчето и тръгнах през двора по пътеката към ниския баир, където той все още бавно размахваше своето, описвайки с лъча му кръг от края на гората, над пътя, през реката и обратно към началната точка.
— Покер — викаше той, — Покер — и наду свирката с неприятния й високочестотен звук в тихата нощ, а лицето и тялото му бяха обгърнати в мрак.
Не го познавах, на няколко пъти се бяхме заговаряли, когато минавах покрай къщурката му с Лира, за предпочитане съвсем рано сутринта, и изведнъж ме обзе желание да се върна вкъщи и да забравя всичко. Че какво пък можех да направя аз? Само дето той със сигурност бе забелязал светлината на фенерчето ми и вече беше твърде късно, а и сякаш имаше нещо в него, чието самотно присъствие долавях в нощта. Не биваше да остава сам по този начин. Не бе редно.
— Ехо! — подвикнах му, но не много силно — от уважение към тишината.
Той се извърна и не му казах нищо повече, докато не светна право в лицето ми. Когато разбра това, побърза да свали фенерчето. Останах на място за няколко секунди, за да се нагодя отново към нощния мрак, след което отидох до него и застанахме така: всеки със своя лъч светлина на височината на хълбока, извърнати към обкръжаващия ни пейзаж, където нищо не изглеждаше като през деня. Свикнал съм с мрака. Не мога да си спомня дали някога съм се боял от него, но сигурно е било така. Сега ми изглежда естествен и сигурен, преди всичко прозрачен, независимо какво крие. То няма значение. Нищо не може да се сравни със свободата и чувството за лекота в тялото — никаква определена височина, никакво крайно разстояние, понеже в мрака те не съществуват. Има го само огромното пространство, в което можеш да се движиш.
— Пак е избягал — обясни съседът ми. — Покер. Песът ми. Случва се понякога. Е, винаги си се връща, ама не ми е лесно да заспя, като го няма. Че нали в гората сега има вълци. Пък и вратата не мога да затворя, привижда ми се.
Стори ми се смутен. Сигурно и аз щях да се чувствам така, ако кучето ми офейкаше по подобен начин. Не знам какво щях да предприема, ако беше Лира. Дали щях да изляза да я търся посред нощ?
— Знаеш ли, че бордър колито се смята за най-интелигентното куче в света? — попита той.