Сянката [bg]

Британският филиал на Райнхарт Корпорейшън, „Райнхарт Пъблишинг“, се състоеше от пет стари фирми, закупени при един енергичен пристъп на корпоративна клептомания през деветдесетте години. Изтръгнати от дикенсовите си мансарди в Блумсбъри, уедрени, съкратени, пренасочени, преименувани, реорганизирани, модернизирани и обединени, накрая те бяха запокитени в Хаунслоу, където ги подслони една административна сграда от стомана и опушено стъкло с водопровод и канализация откъм външната страна. Тя се издигаше сред околните къщички с фасади от пръскана мозайка като изоставен космически кораб след неуспешен опит за откриване на разумен живот.

Пристигнах с професионална точност в дванайсет без пет само за да открия, че главният вход е заключен. Наложи се да позвъня. Таблото за обяви във фоайето известяваше, че степента на терористична заплаха е ОРАНЖЕВА/ВИСОКА. През тъмните стъкла виждах как пазачите в мътния си аквариум ме проверяват на монитора. Когато най-сетне влязох, трябваше да извадя всичко от джобовете си и да мина през металодетектор.

Куигли стоеше до асансьорите.

— Кой очаквате да ви вдигне във въздуха? — попитах аз. — „Рандъм Хаус“?

— Каним се да публикуваме мемоарите на Ланг — сухо отвърна Куигли. — Явно това е достатъчно, за да ни вдигнат мерника. Рик вече е горе.

— Колко души видя?

— Петима. Ти си последният.

Познавах Рой Куигли доста добре — във всеки случай достатъчно, за да знам, че не ме одобрява. Беше около петдесетгодишен, висок и облечен в туид. В добрите стари времена щеше да пуши лула и да флиртува невинно с млади интелектуалки на дълги вечери в Сохо. Сега на обяд дъвчеше зад бюрото си салата от пластмасова чинийка и получаваше заповеди директно от шефката на отдел „Продажби и маркетинг“ — шестнайсетгодишна хлапачка. Имаше три деца в частни училища, които не му бяха по джоба. За да оцелее, беше принуден да прояви интерес към масовата култура, тоест към живота на разни футболисти, супермодели и долнопробни комици, чиито имена произнасяше предпазливо и чиито нрави изучаваше чрез жълтата преса с академично усърдие, сякаш ставаше дума за някакво първобитно племе от Микронезия. Миналата година му бях подхвърлил идеята да издаде спомените на един телевизионен илюзионист, който — има си хас! — бил насилван в детството си, но използвал уменията си на фокусник, за да открие пътя към нов живот, и т. н., и т. н. Той отказа категорично. Книгата се изкачи на първо място в класациите под заглавието „Дойдох, срязах, победих“. Още не ми беше простил.

— Трябва да ти кажа — рече той, докато се изкачвахме към горния етаж, — че според мен не си подходящ за тази задача.

— Тогава добре, че не решаваш ти, Рой.