Ланселот, рицарят на каруцата

и леш, и щитове пробити, строшени копия безброй — разбра, че воден бил е бой от рицарите неотдавна. Ядоса се, че битка славна изпуснал е, и то каква! Почака малко, след това по-бързичко подкара коня, докато не съгледа оня незнаен рицар, тук спешен, с поставен шлем, въоръжен със щит на шия, с меч по мярка.15 Там имаше и колесарка. Да, служеше една такава вместо позорен стълб тогава. В град по-голям (да има той поне три хиляди на брой) за всички жители една бе през ония времена, тъй както стълб позорен днес е за грабители без чест, за тез, двубой които губят,16 които ближния си скубят с измама или с нож го спират на пътя, за да го обират. В злодейства всички уличени, на колесарката качени, развеждали ги по стъгдите. От чест лишени, във дворците мълчало се за тях без жал, на гости никой ги не щял. Че всявали са страхове ония колелета две, от тези думи се разбира: „Срещни от колесарка диря и прекръсти се ти, защото поглеж, че те споходи злото.“ А рицарят незнаен пеши след колесарката вървеше. Едно джудже върху стърката държеше пръчка във ръката, тъй както простите мъже. И рече рицарят: „Джудже, за бога, зърна ли тъдява една кралица да минава?“ А то, от долен произход, направи мълчалив обход на чаканата вест, ала му рече: „В моята кола до мен качи се, ако щеш до утре сам да разбереш какво с кралицата ти стана.“ На тая негова подкана отказа рицарят. Но там след малко го обхвана срам, че тутакси не се качи, и нещо взе да му горчи. А Разумът се отличава от Любовта — и да внимава на всекиго напомня все, защото после да не се окаже сам в беда велика. И не в сърцето — на езика е Разумът, словата дето му шепне. Любовта в сърцето нарежда му да замълчи, в двуколката да се качи. Не дава Любовта покой, качи се, не помисли той за срам, тъй иска Любовта. А към колата полетя месир Говен, пришпорил коня. Като съгледа в нея оня достоен мъж с незнайно име, зачуди се: „Джудже, кажи ми за нашата кралица вест.“ Джуджето рече: „Ако днес и ти ламтиш за новини, до рицаря и ти седни, ще ви откарам с него аз.“ Месир Говен почти на глас помисли си, че е глупак, и каза му, че няма как размяната му да не куца — кон да заменя за каруца! „Но карай, накъдето щеш, ще следвам мудния вървеж.“ И тръгват, други избор няма: на кон — един, в каруца — двама, и пътя заедно делят. До залез слънце този път и тримата отведе в град, отворил порти и богат. Зачуди се в града тълпата, че рицарят седи в колата с джуджето, мало и голямо излезе, взе да вика само, развързаха езици зли, един дори не се смили. Не бяха се за рицар чули обиди толкова и хули. И питаха: „Каква ли казън очаква рицаря омразен? Кажи, джудже: бесило, клада, бичуване ли му се пада? Къде го караш тоя ден, в какви злини е уличен? Крадец, убиец ли е той, или изгубил е в двубой?“ До рицаря джуджето горе на никого не отговори. За двама търсеше подслон, след тях — Говен на своя кон. Накрай града стоеше замък и кули вдигаше от камък, с една поляна отстрана, а пък самата твърдина бе стъпила върху скалата, отвесна откъм долината. След колесарката с онези дойде на кон Говен и влезе. А вътре срещнаха девица изящна, знатна, хубавица — не бяха виждали такава. Дойдоха още две тогава, любезни, мили, с чар смирен. Съзряха монсеньор Говен, зарадваха му се от прага и поздравиха го веднага. Пред рицаря се спря едната: „Джудже, каква му е вината, че да го караш тъй позорно?“ А то с безмълвие притворно пред тях на рицаря посочи от колесарката да скочи, само си тръгна с вид студен. От коня слезе и Говен. А пажове отде се взеха — доспехите им в миг поеха. Госпожицата им предложи наметки, подплатени с кожи. На двамата предложи тя вечеря, вкусни ястия. До монсеньор Говен встрани девицата се настани. Да, свойте домакини мили не биха двамата сменили. И уважиха ги мнозина, приятно времето им мина с госпожицата вечерта.