Изгубеният брат

— Страхувам се, че малко се поувлякох, като му сложих прясно масло. Сега нивото на холестерола ни ще скочи до небесата.

— Никога не съм обръщал внимание на подобни глупости. Щом става за ядене, значи всичко е наред. — Усмивката на Пити разкри счупения му зъб.

Джейсън се втренчи в него като омагьосан.

— Искаш ли да ти разкажа как стана? — Мъжът посочи зъба си.

— Джейсън, държиш се невъзпитано — смъмри го Кейт.

— Нищо подобно — засмя се Пити. — Просто е любопитен, какъвто бях и аз като малък. Джес, случи се миналото лято, докато работех на покрива на един строеж в Колорадо Спрингс. Паднах от една стълба. Тогава се сдобих и с този белег на брадата. Добре, че не бях много нависоко. Иначе можех да си счупя врата.

— Там ли живееш сега? — намесих се аз. — В Колорадо Спрингс?

— Господи, не. Не живея никъде.

Спрях да дъвча.

— Но всеки живее някъде — обади се Кейт.

— Не и аз.

Джейсън изглеждаше озадачен.

— Но тогава къде спиш?

— Където ме завари нощта. Винаги си намирам място за спане.

— Но това е… — Кейт поклати глава.

— Какво?

— Ужасна самота. Никакви приятели. Нищо, което да наречеш свое.

— Със самотата се свиква. Хората обикновено ме разочароват. — Пити не ме гледаше, но въпреки това имах чувството, че думите му са насочени към мен. — А колкото до притежанието на вещи… ами… всичко, което е важно за мен, е в раницата ми. Ако не мога да нося нещо със себе си, имам чувството, че то ме задържа.

— Кралят на пътищата — пошегувах се аз.

— Точно така. Виждаш ли — Пити се наведе към Джейсън, като се облакъти на масата, — аз пътувам доста в зависимост от това къде има работа и какво е времето. Всеки ден ми носи ново приключение. Никога не зная какво ме очаква. Като миналата неделя, когато се намирах в Бют, в щата Монтана, и закусвах в едно крайпътно ресторантче, където имаше телевизор. По принцип не гледам телевизия и не следя неделните сутрешни токшоута, но това привлече вниманието ми. Гласът на мъжа, когото интервюираха, ми прозвуча познато. Вдигнах поглед от омлета си с наденица и, о, боже, човекът от телевизионния екран ми напомняше на някой — но някой, когото съм познавал преди години. Преди много години. Зачаках водещият да съобщи кой е гостът на шоуто. Но това се оказа ненужно, защото той спомена, че когато събеседникът му бил още хлапе, малкото му братче изчезнало, докато се прибирало с колелото си от бейзболна игра. Разбира се, мъжът от телевизора беше баща ти.

Пити се обърна към мен.

— С напредването на годините все по-често си мислех да те потърся, но нямах никаква представа къде може да си. Когато водещият съобщи, че живееш в Денвър, оставих ножа и вилицата и незабавно тръгнах насам. Неделя, понеделник и вторник прекарах в пътуване. Опитах се да ти се обадя по пътя, но домашният ти телефон го нямаше в указателя. Колкото до служебния, е, секретарката ти упорито отказваше да ме свърже с теб.

— Заради обажданията на всички онези самозванци, за които ти разказах. — Изпитах вина, защото доскоро Пити бе смятал, че нарочно отказвам да се срещна с него.