Потомъкът на върколака
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомъкът на върколака». Краткое содержание книги:
Пак ли той се катери нощем по пълнолуние по стръмните зъбери на скалите? Отдолу, приклекнала в снега и втренчила невиждащ поглед в тъмното, го чака Черната Чума, а очите й жадно проблясват в мрака!
Зовът й е бил чут! Зовът на дивото, на първичното!
Последният потомък на Върколака поема по пътя към своето прокобно, забравено минало, откъдето никой никога не се е завърнал…
Той довърши мисълта си с красноречив жест.
— И ще сгрешиш, Шпервер, ще сгрешиш. Аз също споделям мнението на граф Нидек: „Никаква кръв!“ Един велик поет бе казал: „Дори и всичките вълни на океана, безсилни са да изличат и капчица човешка кръв…“ Помисли над това, приятелю, и по-добре изпразни ловната си пушка срещу глигани веднага щом ти се удаде сгоден случай…
Думите ми като че ли подействаха на стария бракониер. Той сведе глава и свъси вежди, а лицето му доби замислено изражение.
Заизкачвахме гористите хълмове, които деляха селцето Тифенбах от замъка Нидек.
Нощта постепенно спускаше своите черни плащове. Както винаги става след ясен и мразовит зимен ден, отново заваля сняг. Едри къдели се сипеха и топяха върху гривата на конете, които процвилваха и ускоряваха ход възбудени, усетили несъмнено приближаването на топло убежище.
Отвреме навреме Шпервер се извръщаше и оглеждаше зад нас с видимо безпокойство. Трябва да си призная, че след страшните и невероятни описания, с които моят приятел ми охарактеризира странната болест на своя господар, аз също бях завладян от някакво непонятно притеснение, което свиваше стомаха ми.
Всъщност човешкият разум винаги влиза в хармония със заобикалящата го природа и за мен лично няма нищо по-тъжно на тоя свят от гора, покрита със скреж. Дори слабите повеи на вятъра не успяваха да залюлеят клоните. Като че накипрени в бели дантели, дърветата бяха унили, побелели и еднообразни. Печал и меланхолия обсебиха душата ми.
Колкото повече напредвахме, толкова по-нарядко се мяркаха чернеещите стволове на дъбовете. Тук и там, сякаш мраморни колони, самотно надигаха ръст бели брезички. Елите тъжно поклащаха бухналите си, зеленеещи под снега корони, ръсеха снежен прашец и все едно ни предупреждаваха да се върнем обратно, когато най-неочаквано иззад поредния горски гъсталак пред нас се извиси черната снага на стария замък, чиито прозорци като светещи очички просвяткваха отвисоко.
Шпервер се спря срещу един портал, изсечен в скалата между две кули и запречен с желязна решетка — единственият отвор в дебелия зид.
— Пристигнахме! — извика с облекчение той, като провеси глава над врата на коня. Пресегна се, дръпна една дръжка във формата на еленов рог и чухме как далече отвътре в замъка се разнесе ясен звън.
Изчакахме няколко минути, после някакъв фенер просветна в дълбините на потъналия в мрак сводест тунел. Сред мъждивата светлинка изплува сгърбено човече с жълтеникава брада. Въпреки дребничкия си ръст личеше, че тялото му имаше съразмерни пропорции, макар да бе полускрито под дебела котешка шуба.
Първата споходила ме мисъл бе, че е някой гном, изскочил направо от сагите за нибелунгите8.
Джуджето пристъпваше бавно към нас, мазното му лице се залепи в решетките, очите му се разтвориха широко, опитаха се да пронижат тъмнината и да ни видят.
— Ти ли си, Шпервер? — изхриптя дрезгав глас в мрачината.
— Няма ли да ни отвориш най-сетне, Кнапвурст? — на свой ред се отзова гръмовито моят спътник. — Май досега си клечал край камината и понятие дори си нямаш за свилия отвън вълчи студ! Докога ще ни караш да чакаме?
— А-а-а! Сега вече те познах! — избъбри дребосъчето. — Да, да, потрай малко… И престани така да бучиш и да хвърляш огън и жупел като прегладняла ламя, че току виж всички ни си подплашил…
Вратата проскърца жалостиво, разтвори се и джуджето надигна фенера към мен. На лицето му веднага цъфна присмехулна усмивчица, после дочух едно: „Wilkom, her docter9!“, което ми прозвуча като: „Ето го още един, който ще я свърши като другите и ще си иде безславно…“. В крайна сметка човечето спокойно спусна решетката зад нас, след което мина отпред да поеме поводите на конете.
II
Последвах Шпервер, който с бързи крачки заизкачва стълбището и можах да се убедя, че замъкът Нидек напълно заслужаваше своята репутация. Беше истинска непристъпна, изсечена в скалите крепост, онова, което навремето бяха наричали твърдина, способна да издържи не една обсада. Високи, дълбоки и мрачни сводестите тунели на коридорите отдалеч поемаха шума от нашите стъпки и като ехо го разнасяха из усойните ъгли, а мразовитият въздух, проникващ през бойниците, превиваше пламъчетата на запалените борини, затъкнати в халките по стените на равно разстояние една от друга.
8
„Песента на Нибелунгите“ — немски героичен епос от неизвестен автор от 13 век, състоящ се от 39 авантюри-приказки. (бел. прев.)
9
„Wilkom, her docter!“ (нем.) — „Добре дошли, господин докторе!“ (бел. прев.)