Потомъкът на върколака

— Тези подробности имат ли връзка с болестта на графа?

— Потрай малко, приятелю, остави ме да свърша… Ще разбереш! При този див крясък графът веднага спря да крачи и застина на място. Погледнах го — лицето му бе станало пепеляво, восъчнобледо; целият беше напрегнат, главата му се приведе още по-напред, като на ловец, дебнещ приближаването на звяр. Аз продължавах да се суша, но не спирах да се питам: „Дали все пак той няма вече да иде и да си легне?“ Защото, да си призная, лично аз умирах за сън. Пак ти казвам, всичко си спомням много точно, Фриц, сякаш ей сега става. Да… Едва бе отшумял зловещият крясък на гарвана, когато часовникът в залата отмери единайсет. В същия миг графът се извъртя на пети, заслуша се в нещо, устните му промърдаха, обезцветиха се, после го видях как залитна, сякаш бе мъртвопиян. Простря ръце към мен, челюстите му се стиснаха, зъбите изскърцаха, очите му се забелиха и преобърнаха. С вик се втурнах към него: „Господине, какво ви е?“ А той не ми отговори, почна да се тресе, да се смее неистово като обезумял, залитна наново, препъна се и се строполи по очи на плочника. Веднага извиках помощ, приятелю. Слугите дотичаха. Зебалт улови графа за нозете, аз го хванах през раменете и го отнесохме до леглото му, което е съвсем до прозореца. Тъкмо разрязвах стегнатото копринено жабо с ловджийския нож, защото веднага си помислих, че старият граф е станал жертва на апоплексия5, когато известена за случилото се, графинята дотича от своите покои и се хвърли върху тялото на съпруга си, надавайки такива сърцераздирателни викове, че и сега още страх прерязва сърцето ми като си спомня.

Гедеон измъкна лулата от зъбите си, изчука я внимателно в предния извит край на седлото, след което с меланхоличен вид продължи:

— От този ден, Фриц, дяволът се настани зад стените на замъка Нидек и, както изглежда, не желае да си отиде. Всяка година по едно и също време, в един и същи ден, в един и същи час кризите обземат стария граф. Той целият се разтреперва, сякаш нещо отвътре го обладава. Понякога чудновато се изправя от мястото си, размахва ръце, втренчва се в нещо, като че иска да го улови, устните му се движат, сякаш жадуват да изрекат някакви отдавна забравени слова или отделна дума — и замръзват неподвижно… После го обзема див бяс, той започва да хапе като малоумен ръцете си, скубе косите си, гледа като отнесен и сетне пак захваща… Така, докато не стихне… Каква е тази напаст божия, не знам! Болестта продължава от осем до петнайсет дена, в които от гърлото му се изтръгва такъв вой, че косите ти се изправят. След което бавно, постепенно се връща на себе си, но е толкова пребледнял, толкова изнемощял, изсъхнал, повехнал, че с мъка едвам провлачва крака от стол до стол и ако някой вдигне и най-малкия шум, ако някъде нещичко шавне, той се обръща сепнато, ужасен дори от собствената си сянка. Младата графиня, най-благородното и миловидно създание, което съм срещал някога, е неотлъчно до него. Нито за миг не го напуска. Ала той като че ли не желае повече да я вижда. „Върви си, махни се оттук! — крещи й неистово, досущ като обсебен от пъклена сила и маха с ръце, сякаш отпреде му се е изпречил Дивият ловец6. — Остави ме на мира, иди си, не виждаш ли какво изстрадах!“ Ужасно е да слушаш такива скверни слова, Фриц! Аз, дето съм първи негов слуга и го придружавам при всеки лов, дето надувам рога при всяко убито от него животно, дето бих дал главата си за него — в такива моменти направо ми идва да го удуша със собствените си ръце, дотолкова ме отвращава това отношение към собствената му дъщеря! Ех и ти друже, едва ли можеш да разбереш напълно какво ме терзае…