Потомъкът на върколака
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомъкът на върколака». Краткое содержание книги:
Пак ли той се катери нощем по пълнолуние по стръмните зъбери на скалите? Отдолу, приклекнала в снега и втренчила невиждащ поглед в тъмното, го чака Черната Чума, а очите й жадно проблясват в мрака!
Зовът й е бил чут! Зовът на дивото, на първичното!
Последният потомък на Върколака поема по пътя към своето прокобно, забравено минало, откъдето никой никога не се е завърнал…
— Яростна е точната дума! — със сериозен тон отвърна икономът и като че ли потрепера. — Да, яростна е точната дума!
— Ами това е напълно разбираемо! — продължи сякаш на себе си Мари Лагут. — Та той съвсем е престанал да се храни… Защото, господин докторе, графът наистина въобще не се храни! Ако знаете как линее в постоянно страдание! Представете си, от два дена не съм го виждала да изсърба дори и лъжичка бульон!…
— Даже и една чаша вино не е изпил! — добави след нея възмутен икономът и кръстоса възпълничките си ръце на корема.
Трябваше да поклатя глава, за да изразя учудването си. Сторих го.
Тоби Офенлох ме изгледа, после веднага приседна до мен и започна да ме увещава.
— Господин докторе, повярвайте ми, вие трябва по някакъв начин да го склоните да изпива по чаша вино на ден!
— И да хапва по една пилешка кълка на всяко ядене! — намеси се Мари Лагут. — Горкият граф, дотолкова е отслабнал, че всички ни плаши!
— Имаме разкошно шейсетгодишно маркобрюнер! — продължи икономът. — Французите не са го изпили всичкото, както твърди госпожа Офенлох. Можете да му препоръчате да си пийва отвреме навреме и по чашка касис! Няма нищо по-добро от това! От покойния си дядо, мир на праха му, знам — чашката хубаво червено вино оправя болния човек и го вдига на крака!
Тоби Офенлох млъкна, сякаш искаше да събере мислите си.
— На времето — продължи след това прославеният кучкар, — на времето господин графът ходеше по два пъти седмично на лов и се чувстваше великолепно. Ала откакто престана, съвсем залиня и започна да боледува!
— Толкова е просто и обяснимо! — намеси се пак Мари Лагут. — Чистият въздух сред природата отваря апетита. Затова господин докторът трябва да препоръча на графа не два, а три пъти седмично да ходи на лов, за да навакса загубеното време!
— Два ще са достатъчни! — държеше на своето кучкарят. Видът му беше сериозен. — Кучетата също трябва да си почиват… И те са Божии творения като хората!
После за няколко мига се възцари тишина. Слушах как вятърът шиба прозорците и със злокобно свистене се промъква през отворите на бойниците по кулите.
Зебалт бе кръстосал крак върху крак и подпрял брадичка на дланта си, наблюдаваше огъня с неописуема тъга. Мари Лагут за пореден път бе смръкнала от своя опиум и отново подреждаше тютюна в табакерата, а аз размишлявах над странната и завладяваща ни склонност да се преследваме взаимно със съвети, като всеки бе убеден и държеше на своята правота.
В този момент икономът се изправи.
— Нали господин докторът няма да откаже чаша вино? — запита ме той и се подпря на облегалката на фотьойла.
— Благодаря ви, но никога не пия преди да съм отишъл да прегледам болния!
— Какво? Дори и чашчица вино? Съвсем мъничко?
Икономът облещи очи и изгледа жена си явно озадачен.
— Господин докторът има право! — отвърна му тя. — Аз съм като него, не си ли забелязал толкова години? Обичам да пия вино, докато се храня. Едва след това предпочитам да ударя чашка коняк. В моята страна дамите пият коняк, по-изтънчено е, отколкото да се наливаш с вишнев ликьор!
Мари Лагут едва бе довършила тези обяснения, когато вратата се открехна и Шпервер ми направи знак да го последвам.
Простих се с достопочтената компания и излязох. Дочух от коридора жената на иконома да казва на своя съпруг:
— Прекрасен младеж! От него би станал чудесен войник!
Поехме към покоите на графа. Шпервер ми изглеждаше потиснат. Не казваше нищо. Аз също мълчах умислен.
Само няколко крачки под мрачните сводове на замъка Нидек бяха достатъчни, за да заличат напълно от съзнанието ми гротескните лица на иконома Тоби и Мари Лагут — безобидни същества, носещи на плещите си повече от половин век скромно съществуване.
Много скоро след плетеница от усойни коридори и коридорчета, Шпервер разтвори пред мен вратите на огромна, разкошна стая. Стените бяха облицовани във виолетово кадифе, извезано със златни нишки. Поставена в единия край на камината, бронзова лампа с помътнял и изгубил блясъка си кристален глобус, хвърляше дрезгава светлина. Дебели животински кожи приглушаваха шума от стъпките ни — човек би си помислил, че се намира в света обител, изпълнена с покой, предназначена за дълбока самовглъбена медитация.
Влизайки вътре, Шпервер предпазливо отмести спуснатите тежки драперии, скриващи сводест прозорец. Видях го как внимателно и неспокойно вторачи поглед в черната бездна отвън и ми се стори, че разбрах намерението му: опитваше се да проникне в мрака и да провери дали магьосницата не е някъде сред равнината, все така приклекнала в снега. Ала явно нищо не забеляза — нощта беше дълбока и непрогледна.