Червенокосата авантюристка
- Автор: Гарднер Эрл Стенли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Гаврилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червенокосата авантюристка». Краткое содержание книги:
Как Пери Мейсън спаси живота на Ивлин и собствената си репутация в нажежената съдебна зала — това е една история, която се нарежда сред най-добрите от криминалните мистерии на Ърл Стенли Гарднър.
— Мислите ли, че лъже, мистър Мейсън?
— Може и да лъже — сви рамене адвокатът. — А може и да казва истината или онова, което смята за истина. Ще ви съобщя обаче едно сигурно нещо: той не е видял краката на младата дама, когато се е навела, ако е била облечена с това палто. Много е дълго. Накарайте я да го облече и да се наведе — няма да видите краката й.
— Въобще не ми е идвало наум за това, а би трябвало. Ами да, сега след като ме подсетихте, е ясно като бял ден.
Мейсън хвърли поглед на часовника си, протегна ръка и се сбогува с Нийли:
— Влизайте и си свършете работата. И помнете, това е ваше дело. Не разказвайте на никого за малката ни беседа!
3
В кантората си Мейсън преглеждаше колоната с извънградските новини на сутрешния вестник.
— Нещо специално ли търсиш? — попита секретарката му Дела Стрийт.
Мейсън кимна:
— Може и да няма нищо. В Ривърсайд се гледа едно дело, което ме интересува. О-о-о, ето го.
— За какво става въпрос?
Мейсън сгъна вестника и й го подаде.
— Ето. Млад адвокат на име Нийли проведе блестящо разпита по дело, в което е замесена шаферката на Хелън Чейни. Свидетелят, който разпознал извършителя, рухнал при разпита. Ответницата Ивлин Бегби даде показания, че някой е подхвърлил част от откраднатите бижута в нейното бунгало. Съдът уведоми съдебното жури, че само притежаването на откраднатата вещ не е достатъчно, за да те осъдят, че трябва да са налице и други обстоятелства и ако се повярва на обяснението на обвиняемата, тя не може да бъде осъдена.
— Защо се усмихваш? — попита Дела.
— Случи се така, че влязох за петнадесетина минути в съдебната зала, преди обедната почивка и се чудех как ли е завършило това дела.
— И нямаш никакъв друг интерес? — погледна го изпитателно Дела Стрийт.
— Мисля си, че младият адвокат, който защитаваше момичето, се справя доста добре.
— И това е всичко?
— Какво друго?
Тя го изгледа спокойно и с възхищение, породено от дългата им съвместна работа. Сетне му показа сметката за разходите.
— Виждам, че си имал гости за обяд. Кои бяха?
— Една двойка, тукашни са.
— Финансовият отдел ще се нуждае от малко по-подробна информация.
— Лично е — засмя се Мейсън. — Не я пускай. Един симпатичен младеж на име Нийли и младата дама, за която има намерение да се ожени.
— Така си и мислех.
Дела Стрийт взе сметката за разходите и излезе от кантората. След малко се върна усмихната.
— Е, мистър Добър Самарянино, приемай гости!
— Какви гости?
— В офиса те чака млада червенокоса дама със сияещи очи и с фигура много по-забележителна, отколкото дрехите й. Твърди, че се нарича Ивлин Бегби и моли, цитирам: „Да благодаря на мистър Мейсън лично.“ Силно червенокоса и много решителна.
Мейсън се намръщи:
— Не ми се искаше да разбере, че имам нещо общо с тази работа.
— Както и да е, разбрала е.
— Доведи я, Дела. Ще приемем благодарностите й и ще я изпроводим по живо, по здраво. Ако не греша, тя си търси работа, пък и аз имам да свърша едно-друго.
— Онази купчина писма там вляво — напомни му многозначително Дела.
— Да, да, зная. Ще ги прегледам по някое време днес. Доведи я.
Ивлин Бегби, която редом до Дела изглеждаше доста по-висока, отколкото, когато седеше до младия адвокат в съдебната зала, прекоси кантората. Спокойните й сини очи се спряха върху лицето на Мейсън. После тя стисна ръката му силно и искрено.
— Благодаря!
— За какво? — попита я той и се усмихна на откровения й поглед.
— Като че ли не знаете!
— Как разбрахте?
— Мистър Нийли ме уведоми.
— Не биваше да го прави — намръщи се Мейсън.
— Каза ми, че ще бъде откровен. Безкрайно съм ви благодарна, пък и бях малко любопитна.
— За какво?
— За начина, по който атакува свидетеля на следобедното заседание. Май вече използва съвсем друг подход. Цяла сутрин се оплиташе, а следобед започна така уверено, сякаш е врял и кипял в тази работа. Зададе три-четири въпроса и напълно обърка онзи тип Боулс. След това ми разказа всичко.
— Седнете — покани я Мейсън. Тя поклати глава.
— Вие сте твърде зает. Дори не бях сигурна, че ще ме приемете. Разбрах, че за да влезе някой в тази кантора, трябва да има предварително уговорен час. Но аз държах лично да ви кажа, че оценявам високо постъпката ви.
— Благодаря ви. Нийли ми каза, че търсите работа.
Тя кимна утвърдително.
— Надявате ли се на нещо?
— Разбира се. Ще се оправя.
— Имате ли някакво предположение относно факта, че свидетелят Боулс ви разпозна?
— Не и следобед, но сутринта изглеждаше напълно уверен. От този тип хора е. Когато всичко върви добре, си придават важност, но щом нещо се обърка, търсят зад чий гръб да се скрият. Когато човек сам се грижи за себе си, се научава бързо да преценява хората. Единственото, за което съжалявам, е, че вече съм регистрирана в полицията и ако някой пожелае да научи нещо за мен, ще има на разположение досие, в което ще пише: „Арестувана, но оправдана поради липса на доказателства.“ Май се изплъзнах от съда.