Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » София преди 50 години
София преди 50 години - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

София преди 50 години

Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:

Ония, за които керванът на годините е превалил „над цветния хълм на младостта“, за които „напред се погледът не вглежда“, обичат често да се вглъбяват в миналото, да поплуват в тихите води на спомените, защото те са винаги успокоителни и никога не отравят с разочарования. Не че в миналото не е имало тегло и неволи — те са наши спътници от люлката до гроба. Но младините не чувствуват остро жилото на отровата им, а побелялата възраст, която вижда всичко ретроспективно, ги оставя в сянка, дори ги изличава: изпъква само светлината и радостта и безкритичната вяра в „доброто старо време“.
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 ... 56
Перейти на страницу:

Тодораки Пешов Желявецо беше представител на тогавашната кореняшка аристокрация. И действително, в тогавашната малка София имаше няколко семейства, които се отделяха от другите и, без да ги наричам чорбаджийски семейства, представляваха нещо като аристокрация. Техният живот се отличаваше от тоя на другите кореняци. Тези семейства можем да изброим на пръсти: Хаджи Манови, Малкови, Коцеви. Хаджи Боневи, Трайкович, Митович, Баталови. Пешо и Тодораки Желявецо, Имаретски. Към тях се прибавяха и две имена от чужд произход: Лазар Трифкович, основател на бирената фабрика в Павлово, от сръбски произход, и Гаки Трифонов, известен търговец от цинцарски произход. Тези няколко семейства, някои от които (Хаджи Манови, Митович и Тодораки Пешови) бяха в тесни родствени връзки, представляваха „елита“ на тогавашното софийско общество. Къщата на Трайкович беше срещу Митрополията или сегашната Духовна семинария. Тя беше съградена върху ориенталски колонади и от двете и страни се влизаше в серия стаи, мобилирани богато. Самият Трайкович, член в Мезлиша8, е бил известен със закрилата, която е давал на българите. Той е криел в течение на три седмици Васил Левски в собствената си къща.

Казах, че семейството Митович беше сродено с Хаджи Манови. Когато старият Митович е пристигнал от Цариград, пръснало се слух, че той донесъл няколко торби със златни монети. Старият Хаджи Мано, недоверчив, когато Митович му поискал ръката на дъщеря му Николина, преди да отговори дава ли я или не, пратил на Митович една пусулка9, с която му поискал в заем за няколко дена хиляда наполеона. Митович върнал човека с пусулката и поискал от Хаджи Мано да му каже какъв чешит монети иска: френски наполеони, английски лири или турски лири. Хаджи Мано отвърнал, че иска английски лири. Веднага Митович му изпратил хиляда английски лири. Това уверило Хаджи Мано, че Митович е действително богат и дал дъщеря си Николина. Митович отсетне кръщава децата на Имаретски; живият днес Имаретски, баща на дипломата Имаретски, носи името на своята кръстница Николина — Никола. Тези семейства притежаваха и най-много имоти. Най-богатият от тях беше старият Хаджи Мано. Нямаше махала в София, в която да не ви посочат хаджиманов имот, та дори и в днешна Сливница, гдето той притежаваше голям чифлик и много ниви. Втори по богатство беше Тодораки Пешов, Една трета от днешния Лозенец, тогава Курубаглар, беше негов, няколко квартала там, гдето са днес петте кюшета и се кръстосват улиците „6-и Септември“ и „Цар Крум“, както и голямото здание на дружество „Балкан“, което с изключение на малките поправки е същото, което някога беше луксозният хотел „Кобург“, бяха притежание на Тодораки Пешов. Всички квартали, които са обградени днес от улица „Иван Асен II“, Военното училище и булевард „Евлоги Георгиев“, приблизително 76,000 кв. метра, бяха също негово притежание. Други някои негови имоти бяха пръснати по днешните улици „Бачо Киро“ и „Сердика“. Тия имоти той бе получил като зестра от жена си тетка Таска, която беше родена Хаджиманова. Милиарди представляват тези имоти днес. Но, както всички кореняци не можаха да запазят имотите си, така и Пешовци изгубиха всичко, и двамата внуци на Тодораки — полковникът о.з. Тодор Пешев и артистът от Народния театър Димитър Пешев днес не притежават нищо. Такава е съдбата на всички кореняци. Едно щастливо изключение правят семействата Имаретски и Коцеви, които запазиха нещо от своите имоти. Името Имаретски произхожда от Имарет джамиси. Имарет на турски значи благотворителност. Пред Имарет джамия (после Черната джамия, днешната църква Св. Седмочисленици) всеки петък (турска неделя) имало един казан, в който се варил пилаф за бедните. Старият Петър Имаретски бил бакалин на днешната ул. Луи Леже, зад прогимназията, и той давал ориза безплатно, за да се приготви пилафът за бедните.

Тодораки Пешов Желявецо

Тодораки Пешов имаше благородна физиономия на тогавашен българин, тежък човек, слабо разговорлив, с една доловима саркастична усмивка под дебелия си бял мустак. Извънредно щедър към нуждаещите се, той беше всеобщо уважаван. Жена му Таска, истинска българка, голяма домакиня, въпреки богатия си род, цял ден шеташе из къщи и в кухнята. Кухнята беше в дясно от къщата до конюшнята, и в нея господарка беше готвачката баба Латина, голяма майсторка на баници и сладкиши. Таска беше също там. В тая кухня се готвеше ежедневно не само за дома, но и за други нуждаещи се семейства, които тетка Таска познаваше, и на които много дискретно тя разнасяше храна. Пред вратата на дома им като днес виждам големия удобен файтон с двата охранени алени коня, а под асмата на къщата сложена маса, около която от сутрин до вечер се сервираха на гостите сладкиши, баклави, а на мъжете ракия и мезета.

вернуться

8

Мезлиш — от мезлич < медж(и)лис тур.-араб. „съвет, съвещание“ — тук вероятно става дума за общинския съвет на София.

вернуться

9

Пусулка — в случая „писмо“; пусула < в тур. от итал. bussola „компас“ — 1) далекоглед; 2) късичка записка, писъмце; това значение вероятно идва от факта, че записката се е навивала като тръба.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 ... 56
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)