Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
Танис отлепи гръб от скалата. Механизмът, който затваряше огромната порта, се задвижи и вратата започна да се плъзга. В последния момент реши да не влиза вътре. „Затворен в гробница.“ Споменът за думите на Стърм го накара да се усмихне, но ледена тръпка сковаваше и неговата душа. Остана загледан във вратата, докато тя се затвори и се сля със склона на планината.
Танис въздъхна, уви се плътно в наметалото си и се отправи към гората. Предпочиташе снега пред пещерата. А и без това трябваше да свиква. Прашните Равнини, които трябваше да прекосят на път към Тарсис, щяха да са покрити със сняг дори сега, в началото на зимата.
Той вдигна замислен поглед към обсипаното със звезди небе. Беше прекрасно, само двете огромни дупки го загрозяваха. Липсващите съзвездия на Райстлин.
Празноти в небето. Празноти в самия него.
На Танис не му се тръгваше на път, особено след скарването му с Лорана. Приятелите му предложиха да го придружат, защото никой не се чувстваше уютно сред бежанците.
Докато се подготвяше за пътешествието, Танис имаше много време за размисъл и в крайна сметка реши, че не го интересува дали Лорана го отбягва.
Пътуването се оказа приятно, поне н началото. Времето подхождаше по-скоро за късна есен, отколкото за ранна зима и слънцето топлеше земята. Единствено Райстлин си бе облякъл най-дебелото наметало. Всички в групата бяха весели, а разговорите им — изпълнени със закачки и спомени за хубавите дни, прекарани в Солас. Никой не говореше за мрачните неща, с които се бяха сблъсквали неведнъж.
Вечер Елистан разказваше какво е научил за древните богове от дисковете на Мишакал, които носеше със себе си. Тези разкази изпълваха душите им с покой и подхранваха вярата им. Дори Танис — който цял живот търсеше нещо, в което да повярва, и сега, когато го бяха намерили, гледаше на него доста скептично — дълбоко в себе си усещаше, че ако повярва, то ще е в това. Разбираше какво го възпираше и винаги, когато поглеждаше към Лорана, знаеше какво е то. Никога нямаше да намери покой, докато не разреши вътрешните си противоречия и борбата между елфското и човешкото в себе си.
Единствено Райстлин не вземаше участие в разговорите, веселието и закачките. Беше посветил дните си на изучаване на магическата си книга и когато някой прекъснеше заниманието му, отвръщаше с ръмжене. След вечерята, от която хапваше съвсем малко, той се усамотяваше, вперил поглед в нощното небе, съзерцавайки двете черни дупки. Зениците му с форма на пясъчен часовник отразяваха тази гледка.
Изминаха няколко дни и духовете помръкнаха. Слънцето не се показваше зад облаците, а от север задуха леден вятър. Заваля сняг и натрупа толкова, че един ден не можаха да продължат пътя си и се наложи да се скрият в някаква пещера, докато вятърът отвее преспите. Нощем поставяха двойни постова, макар никой да не знаеше защо. Усещаха само, че злото става все по-осезаемо. Ривъруайнд гледаше тревожно пъртината, която оставяха след себе си. Както би казал Флинт, дори сляпо джудже можеше да я проследи. Усещането за зло ставаше все по-силно — очи, които ги наблюдават, и уши, които ги подслушват.
Но кой би могъл да бъде? Тук в Прашните Равнини от триста години не живееше никой и нищо!
2.
Между Господаря и дракона.
Мрачното пътешествие.
Драконът въздъхна, изви огромните си криле, надигна туловището си и излезе от топлите и отпускащи води на горещия извор. Леденият зимен въздух нахлу в деликатните му ноздри и го удари в гърлото. Той преглътна болезнено и след като твърдо се противопостави на изкушението да се върне в топлия басейн, започна да се изкачва по масивното възвишение.
Стъпваше раздразнено по хлъзгавата земя, а скалата се трошеше под ноктестите му стъпала и камъните падаха с грохот долу в долината.
За миг изгуби равновесие и бързо разпери огромните си криле, за да се задържи. Това го раздразни още повече. Утринното слънце освети планинските върхове и докосна сините му люспи, но не стопли кръвта му. Той отново потръпна.
Сините дракони не понасяха зимата. Нито мрачната и студена земя. С тази мисъл, която напоследък изобщо не го напускаше, Скай се огледа за господаря си. Откри го на едно възвишение — внушителен мъж с рогат драконов шлем и драконова броня със сини люспи, който се взираше напрегнато в равнините долу, присвил очи от ледения вятър.