Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Домарис се взря в помрачнелите очи на Елис и каза меко:
— Елис, защо не се реши да отпратиш детето, след като Хедан явно не може да я търпи? Тя не може да е от толкова голямо значение, че да бъде постоянен дразнител в Дома на Дванадесетте, а и ти ще имаш други деца…
Елис изкриви иронично уста.
— Чакай първо да разбереш какво е да имаш дете, преди да ми даваш съвети — отвърна тя и протегна ръце към Деорис, за да вземе детето. — Дай ми малката напаст, трябва да се връщам.
Домарис й хвърли тревожен поглед. До този момент животът й се бе движил спокойно, но предначертай път, предсказуем като посоката на течаща река. А сега светът около нея сякаш се промени изведнъж: цялото това шушукаме за Черното братство, странникът от Ахтарат, който така я бе развълнувал — равномерното й съществувал внезапно се изпълни със странни събития и опасности. Колкото и да се стараеше, Домарис не можеше да си обясни защо Микон бе я впечатлил толкова силно.
Деорис неспокойно я наблюдавате с теменужените си очи. Домарис, осъзнала тревогата й, се обърна с нещо близко до облекчение към ежедневните си ежедневните си задължения — трябваше да уреди пребиваването на сестра си в Дома на Дванадесетте.
По-късно през деня пристигна любезно писмо от Микон. Чужденецът я молеше да доведе предоставения му писар при пеш тази вечер.
4.
Микон седеше сам пред един шкаф с пергаменти в библиотеката. Пустите помещения бяха потънали в сенки. Единствено белите одежди, обгърнали неподвижната му фигура, сякаш излъчваха слабо сияние на фона на вечерния мрак.
Домарис изпя тихо една ниска нота и около тях засия трептяща, златиста светлина; втора нота, малко по-висока, превърна треперливите отблясъци в меко, равномерно сияние без видим източник.
Атлантът се обърна, когато чу гласа н.
— Кой е? Ти ли си, дъще на Талканон?
Домарис пристъпи към него. Деорис плахо бе мушнала ръчичката си в нейната.
— Господарю Микон, водя ти Деорис, която се учи за писар. Тя ще бъде на твое разположение по всяко време и ще изпълнява всичко, което й наредиш. Окуражена от топлата усмивка на Микон, тя допълни: — Деорис с моя сестра.
— Деорис — Микон повтори името с мек, провлечен акцент, — благодаря ти. А как беше твоето име, възпитаничке на Раджаста? Домарис — досети се той сам. Звучният му глас звучеше като милувка, докато произнасяше сричките на името й. — Значи малката ми помощничка е твоя сестра? Ела тук, Деорис.
Домарис отстъпи назад, а Деорис пристъпи плахо напред и коленичи пред Микон. Атлантът Каза неспокойно:
— Не бива да коленичиш пред мен, дете!
— Така е прието, господарю.
— Не се и съмнявам, че една дъщеря на жрец знае всичко за добрите нрави — усмихна се Микон, — Ами ако ти забраня да го правиш?
Деорис стана послушно и се изправи пред него.
— Запозната ли си със съдържанието на библиотеката, малка Деорис? Струва ми се, че си още съвсем млада, а аз трябва да разчитам на теб за всичко — не само за писане, но и за четене.
— Защо? — изтърся необмислено Деорис. — Та ти говорят нашия език, сякаш си роден тук! Нима не можеш да четеш на него?
Само за миг изпитото, мрачно лице доби измъчено изражение — после отново се успокои.
— Мислех, че сестра ти те е предупредила — каза той тихо. — Аз съм сляп.
Деорис стоеше като вцепенена. Когато се осмели да хвърли поглед към Домарис, видя, че тя е пребледняла като платно — сестра й също не бе разбрала.
Настъпи неудобно мълчание; сетне Микон взе един свитък, който се намираше близо до него.
— Раджаста ми остани това. Бих искал да започнеш да го четеш.
Той подаде свитъка на Деорис с изискан жест, и детето, откъсвайки очи от Домарис, го развърза, седна на малкото столче, поставено до високия стол на Микон, и зачете с равномерния глас на обучен писар, който не биваше да трепва независимо от чувствата, които изпитва в момента четецът.