Джек от сенките [bg]

Облечен в черна риза, наметало и тесни ботуши — взети от последната жертва, Джек продължи да се изкачва нагоре, като все по-често пресичаше поляни с почерняла трева, която се усукваше около краката му, опитвайки се да го спре. От опит знаеше, че най-доброто решение в този случай е да ускори крачка. Нямаше никакво желание да се превръща в тор за тревите.

Най-накрая съгледа една дъждовна локва. Вместо да я доближи, той се притаи недалеч от нея и в продължение на няколко часа наблюдава околността. Мястото изглеждаше подходящо за клопка. След като се увери, че наблизо не са разположени никакви постове, той се приближи до локвата, огледа я внимателно, накрая се надвеси и пи жадно. Отдъхна си, пи отново, пак си почина и продължи да утолява жаждата си. Когато спря задъхан, съжали, че няма никаква възможност да вземе останалото със себе си.

Все пак използва възможността да отмие и мърсотията от тялото си.

По-късно мина покрай храсталак от цветя, които приличаха на виещи се отровни змии — а може би действително бяха отровни змии, защото съскаха и протягаха главите си към него.

Спа още два пъти, преди да се натъкне на следващата локва с дъждовна вода. Тази обаче беше охранявана, та се наложи да прибегне до цялата си ловкост и умение, за да утоли жаждата си. Заедно с това се сдоби със сабята на задремалия пазач и тъй като немарливецът повече нямаше да се нуждае от нея, прибави към трофеите си торбата с хляб, сирене и манерка вино, както и още един кат почти сухи дрехи.

Храната погълна почти веднага. Ограниченото й количество и фактът, че наблизо не виждаше никакъв кон, го наведоха на мисълта, че вероятно в съседство е поставен още един пост и че свежата смяна трябва да пристигне не след дълго. Джек изпи виното на един дъх и напълни манерката с вода, проклинайки миниатюрния й обем.

И тъй като не забелязваше наоколо подходящи цепнатини, където да се скрие, реши да продължи.

Напълно отвикнал от твърда храна, стомахът му продължаваше да се бунтува, но това не го безпокоеше. По пътя събра дребни остри камъчета, тъй като бе забелязал, че местността бе обитавана от малки, чевръсти гризачи. Надяваше се да повали поне един. Ала се оказаха твърде бързи, или пък той бе прекалено бавен. За късмет сред камъчетата намери и два кремъка и сега вече поне можеше да прави искри.

Докато се скиташе из околностите, дочу шум от копита, но конникът не препускаше в неговата посока. Знаеше, че е навлязъл дълбоко в царството на Дрекхайм и се чудеше към коя от границите да поеме. Безпокоеше се само да не излезе в близост до Високия Зандан, този център на могъщество, обитаван от Повелителя на Прилепите.

Накрая вдигна глава и отправи поредната си гореща молба към звездите — без да е уверен, че някой ще го чуе.

Колкото повече се катереше, пълзеше и прокрадваше, толкова по-силна ставаше омразата му. Дори гладът не бе в състояние да я заглуши.

Смадж, Квазер, Бенони, Веселия палач и Повелителя на Прилепите…