Джек от сенките [bg]

Това бе причината да си представя всички тези ужасяващи изтезания, вместо да жадува за възмездие на върха на сабята. Бяха го оскърбили с недостойния начин, по който го отстраниха. Ако бяха постъпили иначе, сигурно нямаше да е толкова разгневен. Вина за всичко това носеше само и единствено Повелителя на Прилепите — и той щеше да плати най-страшната цена.

Омразата го караше да бърза напред. Топлеше го, но това не му попречи да почувства, че наоколо става все по-студено. Дали не беше заради факта, че се изкачваше все по-нагоре.

Не след дълго се изтегна по гръб на една скала и се загледа в черната сфера, която закриваше звездите в средата на небосвода. Сферата беше фокусът на силите, които подкрепяха Щита — намираше се точно на противоположния край на осветената страна и за състоянието й се грижеха постоянно. Къде бяха сега седемте Сили от списъка в Книгата на Древните, чийто ред бе да изпълняват дълга си към Щита? Каквито и дребни свади да вълнуваха ежедневието им, нито една Сила нямаше право да пренебрегва дълга си към Щита, когато от това зависеше съдбата на целия свят. Джек също бе изпълнявал този дълг — всеки път, когато му дойдеше реда и дори веднъж заедно с Повелителя на Прилепите.

Копнееше да пробва с някоя магия, която щеше да му позволи да надзърне в текущата страница на Книгата на Древните, за да види изписаните там имена. Хрумна му, че едно от тях може и да е неговото. Но не — щеше да чуе името си веднага щом се бе пробудил в Торните Ями. Сигурно е някой друг, реши Джек.

Той наостри всички вътрешни сетива и изведнъж почувства всепронизващия хлад на космическото пространство, който се прецеждаше покрай единия край на Щита. Пробивът все още бе в съвсем ранен стадий, но колкото повече време изминаваше, толкова по-трудно щеше да бъде затварянето му. Въпрос твърде важен, за да бъде излаган на каквито и да било рискове. Изкованият от заклинания Щит предпазваше Тъмната страна от сковаващия мраз на Вечнозимата също толкова сигурно, колкото и силовите полета на обитателите на Дневната страна я запазваха от безмилостния жупел на слънцето. Джек притъпи вътрешните си сетива за всепроникващия космически хлад.

Не мина много време и той най-сетне успя да повали едно дребно, космато същество, което го разглеждаше с любопитство, приклекнало на издаден камък. Одра го, почисти го с трофейния нож и тъй като наоколо не се виждаха никакви съчки, изяде го съвсем сурово. Костите натроши със зъби, за да изсмуче от тях мозъка. Отвращаваше се от подобни дивашки методи за задоволяване на нуждите си, но в момента бяха далеч по-полезни и целесъобразни от които и да било цивилизовани начини. Все пак беше доволен, че наоколо не се навъртат разни досадни свидетели на пиршеството му.

Малко след като продължи, почувства, че ушите му пламват.

Джек от Сенките и…

Това бе всичко.

Който и да бе изговорил тези думи, намирал се е в пределите на някоя сянка. Съвсем за кратко.

Джек завъртя бавно глава за да напипа посоката. Мястото бе далеч напред и в дясно от него. Приблизително на стотина левги. Вероятно в съвсем други владения.