Кристалният отломък

— Акар Кесел, известен от днес като Акар Червения, става член на гилдията на магьосниците в Лускан.

— Успокой се, приятелю — рече Елделук, като постави ръка върху неспокойно потръпващото рамо на Кесел.

— Ще има време и за истинско посвещаване, когато се върнем в града — продължи той, като в същото време се подсмихна и намигна на Дендибар без Кесел да го види.

Мислите на Акар препускаха бясно, пред очите му прелитаха многобройните облаги, които предстоящото назначение щеше да му донесе. Никога вече нямаше да му се налага да търпи подигравките на останалите чираци — момчета много по-млади от него, който пълзеше така бавно нагоре в йерархията на гилдията. Сега вече ще трябва да го уважават, дори и онези, които го бяха надминали още в първите му години като чирак и бяха станали магьосници.

Ала докато умът му прехвърляше всяка подробност от дните, които го очакваха, сияещото лице на Кесел внезапно посивя. Той се обърна рязко към човека до себе си, с напрегнатото изражение на човек, току-що открил ужасяваща грешка. Елделук и неколцина други се размърдаха неспокойно. Те много добре разбираха какви щяха да бъдат последиците, ако Главният чародей на Домовата кула на мистиците научеше някога за това убийство.

— А мантията? — попита Кесел. — Трябваше ли да донеса червената мантия?

Елделук не можа да сподави облекчения си смях, но Кесел го прие като успокояващ жест от страна на новия му приятел.

„Трябваше да се досетя, че нещо толкова обикновено ще го хвърли в паника“, каза си Елделук, но на глас отговори:

— Не се бой за това. Мантии в Кулата колкото щеш. Пък и, съгласи се, съмнително ще изглежда да се появиш на вратата на Главния чародей и да поискаш мястото на Моркай Червения, облечен в същата дреха, която магьосникът е носел, когато е бил убит.

Кесел помисли за момент и се съгласи.

— А може би — продължи Елделук — ти въобще не трябва да носиш червената мантия.

Кесел ужасено присви очи. Старата му несигурност, която го бе преследвала през целия му живот още от детските му години, започна да се надига в него. Какво говореше Елделук? Нима щяха да размислят и да не му дадат мястото, което честно си беше заслужил.

Елделук искаше просто да подразни Кесел с двусмислената си забележка, но не му се щеше да го тласне към съмнения — това би било опасно. Намигна отново на Дендибар, който вътрешно се наслаждаваше на играта, после отговори на неизречения въпрос на нещастника:

— Имах предвид, че може би друг цвят би ти подхождал повече. Синьото например ще отива на очите ти.

Кесел се изсмя облекчено:

— Навярно — съгласи се той, а пръстите му нервно потръпваха.

Дендибар внезапно се отегчи от този фарс и направи знак на широкоплещестия си придружител да ги отърве от жалкия досадник.

Елделук покорно поведе Кесел по уличката.

— Върни се в конюшните — нареди му той — и кажи на собственика, че магьосниците ще заминат за Лускан още тази нощ.

— Ами тялото?