Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
По-труден беше въпросът с телевизията. Докато бе жив мъжът ми, се справях, защото постоянството, с което той я гледаше, ми спестяваше тази мъка. Във входа на кооперацията се чуваха звуците на въпросния апарат и това беше достатъчно за непреходността на социалната йерархия. Но когато Люсиен умря, трябваше здравата да помисля как да поддържам привидността й. Докато беше жив, той ме отменяше в това несправедливо задължение, а като покойник ме лиши от своето безкултурие — необходима закрила от подозрителността на другите.
Решението дойде от едно не-копче.
Свързан с инфрачервен механизъм музикален звънец ме предупреждава за присъствието на хора във входа дори и ако съм далеч от тях и прави излишно наличието на копче, което трябва да се натисне, за да знам, че ме търсят. Защото в такива случаи си стоя в стаята в дъното, където прекарвам по-голямата част от свободното си време и защитена от шумовете и миризмите, наложени ми от моето обществено положение; мога да си живея както си искам, без да съм лишена от жизненоважните за всеки пазач сведения: кой влиза, кой излиза, с кого и в колко часа.
По този начин преминаващите през входа чуваха приглушени звуци, свидетелстващи за работещ телевизор, и по липса, а не от излишък на въображение, си представяха седнала пред телевизора портиерка. Аз пък, сгушена в леговището си, не чувах нищо, но знаех, че някой минава. Отивах в съседната стая и през прозореца срещу стълбището, скрита зад бяло перде, дискретно се осведомявах за идентичността на минаващото лице.
Появата на видеокасетите, а после и на божеството DVD, промени още по-радикално нещата по посока на моето блаженство. Тъй като е рядкост една портиерка да тръпне пред Смърт във Венеция, а от квартирата й да се чува Малер, посегнах на семейните спестявания, така трудно събирани, и си купих друг телевизор, който поставих в скривалището си. Докато телевизорът в портиерната блее, без да го чувам, глупости за тревопасни мозъци, аз се прехласвам със сълзи на очите пред чудесата на изкуството.
Дълбока мисъл №1
Да преследваш звездите
и да свършиш в буркана
с червени рибки
Явно от време на време възрастните отделят време, за да седнат и да се замислят над провала на живота си. Тогава се самосъжаляват, без да разбират нищо, и като мухи, които се блъскат все в едно и също стъкло, се тръшкат, страдат, линеят, стават депресивни и си задават въпроса как са могли да затънат в блато, в което въобще не са имали намерение да попаднат. Най-интелигентните правят дори от това един вид верую: ах, жалката пустош на буржоазното съществувание! Случва се циници от този тип да вечерят на масата на татко: „Какво стана с младежките ни мечти?“, питат се те с доволния вид на хора лишени от илюзии. „Отлетяха, а животът е гаден“. Ненавиждам тази фалшива прозорливост на зрялата възраст. Истината е, че и те са като другите — хлапаци, които не разбират какво се е случило с тях и се правят на мъжаги, макар че им иде да плачат.
Всъщност всичко е много просто. Проблемът е, че децата вярват на думите на възрастните и когато на свой ред пораснат, си отмъщават, като лъжат собствените си деца. „Животът има смисъл, който възрастните са прозрели“ е всеобща лъжа, в която всички трябва да вярват. И когато в зрялата си възраст човек разбере, че това не е така, е вече много късно. Тайнството остава ненакърнено, но целият резерв от енергия е отдавна изчерпан в глупави дейности. Можеш единствено, доколкото е по силите ти, да притъпяваш болката, като се опитваш да криеш от самия себе си факта, че не намираш никакъв смисъл в живота си, и да мамиш собствените си деца, за да убедиш по-добре сам себе си.
Всички познати на моите родители са извървели един и същи път: младост, когато са се опитали да извлекат полза от интелекта си, да изстискат като лимон възможностите на образованието си и да си осигурят елитарно положение, а после цял един живот, през който с ужас се питат защо такива големи надежди са довели до такова празно съществуване. Хората си въобразяват, че се стремят към звездите, а свършват като червените рибки в буркана. Питам се дали няма да е по-просто да се обясни още от самото начало на децата, че животът е безсмислен. Това би лишило детството от някои приятни мигове, но би спестило значително време в зрялата възраст — без да броим, че ще ни спести поне една травма, тази с буркана.