Фурията на Академа

– Отново си направил онази физиономия.

Ерен Патроний Вилий, юноша, висок едва малко над пет фута, слаб, блед и тъмноок, се зае да оправя подгъвите на робата си и на сивото си академско наметало.

– Каква физиономия?

Тави се отдръпна от ъгъла и опъна лениво униформата си. Имаше чувството, че колкото и да се опитва да преправя дрехите си, тялото му винаги ще го изпреварва. Робата му беше твърде тясна в раменете и на гърдите, а подгъвите на ръкавите дори не се доближаваха до китките му.

– Знаеш, Ерен. Физиономията, която правиш, когато се готвиш да дадеш съвет на някого.

– Всъщност правя тази физиономия, когато се готвя да дам съвет на някого, за когото съм сигурен, че няма да ме послуша. – Ерен също надникна зад ъгъла и каза: – Тави, те всички са там. По-добре да си тръгнем. Има само един път до столовата. Ще ни видят.

– Не са всичките – настоя Тави. – Близнаците ги няма.

– Наистина. Само Бренсис, Ренцо и Вариен са там. Всеки от тях може сам да съдере кожите и на двама ни накуп.

– Може да не им е толкова лесно, колкото очакват – рече Тави.

По-дребното момче въздъхна.

– Тави, въпрос единствено на време е да наранят някого. Може би лошо.

– Няма да посмеят – каза Тави.

– Те са граждани, Тави. А ние не сме. Толкова е просто.

– Не е толкова просто.

– Не внимаваш ли в часовете по история? – възрази Ерен. – Естествено, че е толкова просто. Ще кажат, че е било нещастен случай и че ужасно съжаляват. И то при положение че произшествието изобщо стигне до съда. Съдията ще ги накара да платят обезщетение на родителите ти. А междувременно ти ще си останал без очи или без крак.

Тави стисна зъби и тръгна към ъгъла.

– Няма да пропусна закуската. Бях в Цитаделата цяла нощ, той ме накара да изкача на бегом десетина пъти проклетото стълбище и ако още веднъж пропусна ядене, ще полудея.

Ерен го хвана за ръката. Носеше около врата си шнурче с три мъниста – бяло, синьо и зелено, легнали върху гърдите му. Броят на мънистата показваше, че според преподавателите в Академията Ерен няма почти никакви способности в призоваването на фурии.

Естествено, мънистата на Ерен бяха с три повече от тези на Тави.

Ерен погледна Тави в очите и изрече тихо:

– Ако отидеш там сам, ще означава, че вече си полудял. Моля те, изчакай още няколко минути.

Точно в този момент прозвуча третата утринна камбана, три продължителни удара. Тави се намръщи, загледан в кулата на камбанарията.

– Последната камбана. Ако не отидем веднага, няма да имаме време да се нахраним. Ако уцелим момента, можем да минем пок­рай тях точно когато някой друг излиза. Може да не ни видят.

– Не разбирам къде може да се е дянал Макс – каза Ерен.

Тави отново се огледа.

– Не знам. Тръгнах за двореца точно преди вечерния час, а сутринта леглото му имаше вид като че ли не е спано в него.

– Пак е бил навън цяла нощ – промърмори Ерен. – Не знам как смята да си взема изпитите, ако продължава по този начин. Дори аз няма да мога да му помогна.

– Нали го знаеш какъв е Макс – отбеляза Тави. – Не е много по планирането на бъдещето. – Коремът на юношата се сви от глад и изкъркори. – Край – каза той. – Трябва да тръгваме. Идваш ли с мен, или не?