Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
Кайтай потрепери от този спомен, но прехапа устни, овладявайки се. Хвърли поглед към баща си, но той се престори, че не е забелязал нищо, и продължи да се взира надолу.
Народът ѝ нямаше спомени някога тази долина да е била покривана със сняг. Дори и през зимата мястото беше топло, сякаш кроачът беше някакъв грамаден звяр и сгряваше въздуха с топлината на тялото си.
Ала сега Восъчната долина беше покрита с лед и плесен. Старите мъртви дървета бяха покрити с нещо кафяво и противно, наподобяващо смола. Земята беше замръзнала, макар че тук-таме се виждаха късове изгнил кроач. Няколко от дърветата бяха нападали. А насред гората лежеше куха могила, срутена и разложена, и от нея прииждаше такава смрад, че дори Кайтай и баща ѝ можеха да я усетят.
Дорога остана безмълвен още известно време, след което каза:
– Трябва да слезем. Да разберем какво се е случило.
– Аз го направих – каза Кайтай.
Баща ѝ се намръщи.
– Било е глупаво да вършиш това сама.
– От нас тримата тук кой най-често се е спускал долу и се е връщал жив?
Дорога изсумтя и погледна надолу към нея. В тъмните му очи имаше топлота и привързаност.
– Може и да си права. – Усмивката му изчезна, а вятърът и суграшицата отново скриха долината от погледите им. – Какво откри?
– Мъртви Пазители – отвърна тя. – Мъртъв кроач. Няма топлина. Няма движение. Пазителите са празни обвивки. Кроачът се разпада на прах при докосване. – Тя облиза устни. – И още нещо.
– Какво?
– Следи – отговори тя тихо. – Отдалечаващи се от оттатъшната страна. Водещи на запад.
Дорога изсумтя.
– Какви следи?
Кайтай поклати глава.
– Не са скорошни. Може да са маратски или алерански. Намерих множество мъртви Пазители по пътя. Сякаш са марширували и са умирали един по един.
– Тварта – промърмори Дорога. – Насочила се е към алераните.
Кайтай кимна с изражение на безпокойство.
Дорога я погледна и попита:
– Какво друго?
– Торбата му. Раницата, която момчето от равнината загуби във Восъчната гора по време на състезанието ни. Намерих я на пътя край последните от мъртвите паяци. Все още пазеше мириса му. После заваля дъжд. И изгубих следата.
Дорога се навъси.
– Ще разкажем това на господаря на долината Калдерон. Може да не значи нищо.
– А може и да значи. Аз ще отида – каза Кайтай.
– Не – отсече Дорога.
– Но, татко...
– Не – повтори той още по-твърдо.
– А ако то го търси?
Баща ѝ помълча малко, после отвърна:
– Твоят алеранец е умен. Бърз. Може да се грижи за себе си.
Кайтай се намръщи.
– Той е малък. И глупав. И досаден.
– Смел е. И самоотвержен.
– Слаб е. И дори не владее магията на своя народ.
– Той ти спаси живота – рече Дорога.
Кайтай се намръщи още повече.
– Да. Досаден е.
Дорога се усмихна.
– Дори и лъвовете започват живота си като палета.
– Можех да го разкъсам на две – изръмжа Кайтай.
– Засега сигурно можеш.
– Презирам го.
– Засега може би.
– Той нямаше право.
Дорога поклати глава.
– Колкото имаше право ти, толкова и той.
Кайтай скръсти ръце и каза:
– Мразя го.
– И затова искаш някой да го предупреди. Разбирам.
По бузите и шията на Кайтай плъзна червенина.
Баща ѝ се направи, че не е видял нищо.
– Станалото – станало – промърмори той. Обърна се към нея и сложи широката си ръка върху бузата ѝ. – Харесват ми очите му, когато те гледа. Като изумруди са. Или като млада трева.
Кайтай почувства, че се просълзява. Тя замижа и целуна ръката на баща си.
– Исках кон.
Дорога се разсмя гръмогласно.
– Майка ти искаше лъв. А получи лисица. Не съжаляваше.
– Иска ми се това да ми се размине.
Дорога я прегърна и се обърна към Уокър.
– Не може. Трябва да стоиш на стража.
– Не искам.
– Така е прието при нашия народ – каза Дорога.