Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
— Дай първо да поприказваме с приятелката му, Пол. Да видим какво ще ни каже тя.
— Цената на споразумението беше един милион и шестстотин хиляди долара. От тях за Виктор щяха да са… биха били петстотин трийсет и три хиляди.
Лили Мартин беше абсолютно сигурна в думите си.
Бе облечена консервативно и според Глицки без разточителство, но с добър вкус. Говореше безупречно английски, което се дължеше на факта, че е в страната от четиригодишна възраст. Баща ѝ, Ед Мартин, се бе сражавал във войната, там се оженил за майка ѝ и се беше прибрал в Щатите заедно с тях двете. Сега тя бе на двайсет и пет. Работеше като стажант-счетоводител в една фирма с име „Голямата шесторка“. Парите явно не криеха тайни за нея.
— Майката на Виктор сподели, че ѝ е казал, че няма да се обажда на никого във връзка със споразумението. Не искал да урочасва сделката.
— Не ми се обади той. Аз му се обадих. Само минута след онези. — Тя се усмихна измъчено, но усмивката ѝ почти веднага се стопи. — Поставяше се началото на съвместния ни живот, на всичко. Разбира се, че му звъннах аз.
— Същата онази вечер? Миналия понеделник?
— Да.
— И какво каза той?
— Каза, че Марк Духър току-що му се бил обадил от канцеларията на Архиепископията с молба… преди да представи окончателната сума на архиепископа… още веднъж да я свери с Виктор, за да види дали ще се налага да ходят на съд.
— Та каква била сумата?
— Същата, каквато ви съобщих преди малко, сержант, милион и шестстотин хиляди.
— Искам да уточня този въпрос, госпожице. Духър му е казал, че е валидна сума от този порядък, така ли?
— Точно така.
— Но ако те, Духър и Флеърти, в крайна сметка се откажели…?
— Тогава Виктор щял да даде ход на жалбата, но той не мислеше… не. — Лили скръсти бързо ръце пред гърдите си. Глицки беше запознат с основните положения от езика на тялото — тя бе решила да им спести нещо.
— Казахте не… за какво става дума?
— Не, няма нищо. Съжалявам. Продължавайте.
Стаята за разпити бе малка и без прозорци. По стените нямаше никакви картини. Мебелировката се състоеше от три сгъваеми стола, наредени около окълцана дървена маса. Подобна обстановка можеше да скъса нервите и на най-сговорчивия свидетел. Въздухът бе застоял. Хората се свиваха, представяха си какви ли признания са били изтръгвани тук по всевъзможен начин.
Внезапно Глицки се облегна назад, изпъна се, разтърси рамене и се отпусна. Повдигна ъгълчетата на устата си и почеса лицето си. Накрая направи и онзи номер с очите, остави погледа си свободно да се рее. Беше си втълпил, че по този начин кара хората да си мислят, че насреща им стои мек човек. Сетне завъртя глава, отправяйки думите си и към Пол Тию.
— Защо не направим една почивка, за по един чай или нещо такова?
— И тъй, след разговора ви онази вечер…?
— Щеше да идва при мен. Помоли ме да не му звъня повече — можело Духър да е там. Щял сам да ми звънне, когато разберял нещо или щом всичко приключело.
— А когато това не стана…?
— Просто си помислих, че са закъснели много и той се е прибрал направо вкъщи. На другия ден през цялото време чаках да ми звънне в работата, но никой не се обади. Звънях на свой ред в офиса му, у тях… дори в кабинета на господин Духър.
— А той какво ви каза?
— Не пожела да разговаря с мен. — Глицки и Тию се спогледаха. Заведението на Лу Гърка изглеждаше необичайно схлупено и почти без посетители в този следобеден час. Но създаваше много по-добра нагласа за разговор, отколкото онази дупка в Съдебната палата. — Тъй че отидох в офиса на Виктор и почуках на вратата, но никой не отвори. Сега е ясно защо. — От време на време подсмърчаше в салфетка. — Тогава се обадих в полицията.
Глицки небрежно запита:
— Защо Духър не е пожелал да разговаряте?
Тя тръсна глава.
— Не толкова, че не пожела, просто не се обади. Секретарката прие съобщението ми, че съм приятелка на Виктор и дали господин Духър няма някаква представа къде може да е той. Дали го е виждал напоследък? Сетне чух пак нейния глас в слушалката. Каза, че господин Духър също е много загрижен. Навярно нямало да бъде зле да се обадим в полицията. И аз не му звъних повече.
Глицки късаше своята салфетка на малки парченца и ги подреждаше отгоре на масата.
— Госпожице Мартин, преди известно време в хода на разговора се появи нещо, което не поискахте да изясните, нещо във връзка със споразумението с Духър…?
Тя вдигна очи към тавана и въздъхна дълбоко.
— Добре — каза след малко.