Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
— Откъде да знам? Може да е искал да види как се води дело. Или е знаел факти, които са могли при евентуално трето изслушване да доведат до присъда. Или пък като нов инспектор просто е търсел начин да си изгради престиж. Нямам никаква идея. — Погледът на Глицки, устремен към тях над бюрото, излъчваше повече тъга, отколкото упрек. — Девин. Сара. Ето, изслушах ви внимателно и все още не знам защо водим тази дискусия. Има ли нещо конкретно, което се очаква от мен?
Това, разбира се, бе същината на въпроса. Джул се облегна назад, погледна към партньорката си и после отново към Глицки.
— Просто искахме да знаеш, че случаят на Орлов може да извади на бял свят някои… чувствителни теми, затова решихме, че е добре да бъдеш в течение, за да не те сварят неподготвен.
— О, аз умея да се справям с чувствителни теми, повярвайте. Това ми е специалността, независимо кой какво казва. И не ме разбирайте погрешно. Не ви поставям абсолютно никакви ограничения за това как да водите разследването. Но… — Глицки сключи ръце пред себе си на бюрото. — Смятам, не е нужно да ви напомням, че теориите са хубаво нещо, но вашата работа е да събирате доказателства и да градите теориите върху тях, а не обратното.
— Допирните точки на случая с Еви не са теории — каза Сара. — Те са проверими факти.
— Добре. И все пак имайте предвид, че понякога фактът е просто факт. Няма друга значимост и може никога да не прерасне в доказателство за каквото и да е престъпление. Разбира се, вие сте свободни да следвате всяка посока, в която ви водят уликите — това ви е работата. Но имайте благоразумието да не раздухвате чувствителните теми, за които споменахте, преждевременно. Ако ще го правите, доказателствата ви трябва да са железни и непробиваеми.
— За това говорим — кимна Джул. — Стига да успеем да стигнем дотам.
— В такъв случай — рече Глицки — по-добре се захващайте за работа.
17
Икономката въведе Хънт в трапезарията на енорийското жилище. Съдовете бяха вече раздигнати и отец Бернард седеше сам на масата с разтворена книга, оставена с корицата нагоре, полупълна чаша и полупразна бутилка каберне пред себе си.
— Съжалявам, че отново ви безпокоя — каза Хънт още щом прекрачи прага.
— Не ставай смешен — махна с ръка свещеникът. — Приличам ли ти на човек, който не се нуждае от малко компания? Особено когато става дума за отдавна изгубен син? Макар, разбира се, да имам своята книга и своята… да го наречем, слабост. Да ти налея една чашка? Колкото да опиташ?
— Не, благодаря, отче. Все още се водя на работа.
— Значи имаш и други въпроси към мен? Трябва да призная, че отдавна не съм се чувствал толкова… полезен. Имаш ли някакъв напредък в диренията си?
— Може би не точно такъв, какъвто ми се ще, но… — Хънт постоя още малко прав, с отпуснати край тялото ръце, но най-сетне придърпа един стол и седна. — Истината е, че един от служителите ми снощи бе убит. Млад мъж, на име Иван Орлов.
— Убит? — чашата на отеца се спря на половината път до устата му и той я постави обратно на масата.
— Да — кимна Хънт. — Застрелян. Реших, че може да има нещо общо със случая на майка ми.
— Боже милостиви. — Бернард склони глава, прекръсти се и затвори очи, явно отправяйки молитва за душата на Иван. Когато погледна отново, каза:
— Знаеш ли, Уайът, може да ти прозвучи като богохулство, но колкото по-дълго живея, толкова повече разбирам защо хората губят вяра в Господ. Онова, което не ми е ясно, е по-скоро как могат да се съмняват в съществуването на дявола. — Той се засмя безрадостно. — Това донякъде е и причината да не съм атеист. Аз знам, че има дявол. Оттук, логично е да се предположи, че има и Господ. Или поне духовна област, която би позволила съществуването му. Разбираш ли какво имам предвид?
— Досега не бях чувал някой да го формулира по този начин.
— Е, няма да тръгна да го проповядвам. Но не ти ли се струва, че навсякъде около нас има повече свидетелства за наличието на зло, отколкото на добро?
— Понякога да, отче. Понякога да.
— Много съжалявам за твоя служител — каза Бернард, като отпи от виното си.
— Също и аз. Боря се с мисълта, че аз го пратих по този път. Че заради мен го застреляха.
— Ако е така, не е било нарочно, нали? Нямало е откъде да знаеш.
— Вярно, но това не ми дава особен покой. Иван просто е мъртъв. — Хънт махна по посока на бутилката. — Може би една глътка от това все пак ще ми дойде добре.
— Разбира се. — Свещеникът стана, отвори тъмния стар шкаф точно зад гърба си, извади чаша и му наля. — Е, с какво мога да ти помогна? — попита, когато седна отново.