Ветровете на Салем [bg]

Трой се поколеба.

— Ами… да. Мисля, че може и така да се каже — кимна той накрая.

— Трябва да излезем заедно за по едно питие някоя вечер. В „Норт Ин“ е винаги страхотно — каза Мат.

Ингрид сложи ръка на рамото му, докато сърцето й биеше ускорено.

— Всъщност, скъпи, ние с Трой имахме планове да излезем на кафе сега… и да си припомним миналото.

Мат се усмихна болезнено.

— Фантастично! — каза той. — Забавлявайте се, скъпа — и я шляпна отзад.

Ингрид беше твърде изненадана, за да реагира.

Скъпа? Мат никога не я беше наричал така преди.

— Страхотно — отвърна Трой и вдигна глава.

Мат я целуна за довиждане. Една целувка, която изглежда щеше да продължи вечно и я остави леко замаяна. Когато я пусна, той я огледа похотливо и Ингрид се притесни, че отново щеше да я шляпне отзад.

— До по-късно — изрече той.

Мат си тръгна, а Ингрид и Трой останаха сами със счупената количка. Тя я избута до най-близкия рафт с книги.

— Имаш ли нужда от помощ с това? — попита Трой и се наведе, за да оправи колелото. Вдигна поглед към нея и я попита:

— Значи това е новият ти приятел? — прошепна той.

— Млъкни! — предупреди го Ингрид. — Нито дума повече.

Трой завъртя колелото като специалист и го постави на мястото му.

— Само един въпрос. Смъртен ли е?

— Ух — въздъхна Ингрид — виж, той знае за мен.

— Аз не се притеснявам за него. Тревожа се за теб. Знаеш какво значи „смъртен“…

Означаваше, че тя щеше да надживее Мат и това щеше да разбие сърцето й. Да, много добре знаеше какво означава това. Може би Трой имаше право да я пита за избора й на партньор.

Отвън, зад прозореца на кафенето, небето се оцветяваше в розово и оранжево, докато слънцето залязваше и се скриваше зад вълните. Когато Ингрид погледна към часовника, с изненада установи колко е късно. На плажа една двойка наблюдаваше залеза, докато няколко човека се разхождаха по брега заедно с кучетата си.

Разказа му с треперещ глас какво се беше случило с Фрея. Отсреща Трой внимателно я наблюдаваше над чашата с капучино и скъсаните пакетчета захар. Очите му блестяха, сякаш той преживяваше същото. Около устните му трепкаше мускулче, когато той протегна ръка и хвана нейната…

Беше забравила колко силно е присъствието на Тор. Не трябваше да се извинява или да му обяснява. Той я разбираше, защото беше като нея.

— Изглежда, че порталите на времето са се затворили — продължи тя. — Не можем да преминаваме през тях. Нашите сили са…

— … неефективни — довърши той.

— Нещо повече, те изчезват — поясни тя с тъга.

— Мина ми през ума, че може би се превръщам в смъртен.

— О, боже! — възкликна Ингрид и двамата се разсмяха.

Разказа му какво беше открила при своите проучвания за историята на Салем — действията на момичетата обвинителки удивително приличаха на описанията в памфлета.

— Не мислиш, че съм луда, нали? Да си мисля, че може би момичетата са направили това, за да се спасят от ежедневните си задължения и да се отнасят с тях като… със знаменитости.