Договорът „Паганини“ [bg]

Сега бягат нагоре, промъкват се през смърчовия гъсталак, усещат топлата миризма на иглите и продължават напред, хванати за ръце.

Съчките пращят и Бьорн хленчи от страх, прави крачка встрани и един клон го удря по лицето.

— Не знам още колко ще издържа.

— Не мисли за това — казва Пенелопе.

Продължават да вървят още малко. Краката и коленете ги болят. Спускат се надолу към канавката през гъсти издънки и шумолящи листа, нагазват сред бурени и излизат на някакъв черен път. Бьорн се оглежда, шепне й да се приближи и те побягват на юг към заселената част на Шиннардал. Сигурно не е далече. Накуцвайки, тя хуква след него. Ивица груб чакъл с поникнали тук-таме стръкчета трева се стеле между гладките следи от гуми. Пътят завива покрай брезова горичка. Бягат един до друг и, щом заобикалят белите стволове, изведнъж съглеждат двама души. Двайсетгодишно момиче в къса рокля за тенис и младеж с червен мотоциклет. Пенелопе дърпа ципа на анцуга си и се опитва да приглуши дишането, като си поема дъх през носа.

— Здравейте — казва тя.

Те вдигат очи към нея и тя долавя учудването в погледите им. И двамата с Бьорн са окървавени и мръсни.

— Случи ни се нещастие — опитва се да обясни набързо, задъхвайки се. — Трябва ни телефон.

Копривни пеперуди пърхат над лободата и хвоща в канавката.

— Ето — казва младежът, изважда телефона си и го подава на Пенелопе.

— Благодаря — отвръща Бьорн и вперва поглед в пътя и гората.

— Какво ви се е случило? — пита младежът.

Пенелопе не знае какво да отговори, преглъща, сълзи бликват от очите й по мръсните й бузи.

— Нещастие — отговаря Бьорн.

— Лицето й ми е познато — обръща се девойката в роклята за тенис към гаджето си. — Мамка му, тя е онази от телевизията.

— Коя?

— Която говореше глупости за шведския експорт.

Пенелопе се опитва да й се усмихне, докато избира номера на майка си. Ръцете й треперят, бърка бутоните, прекъсва и започва отново. Момичето шепне нещо на ухото на младежа.

В гората се чува шум и на Пенелопе изведнъж й се струва, че вижда някого между дърветата. Преди да разбере, че й се е привидяло, й минава мисълта, че преследвачът ще ги открие, че ги е проследил от къщата. Ръката й трепери толкова силно, че се страхува да не изпусне телефона, когато го вдига към ухото си.

— Мога ли да те попитам нещо? — обръща се момичето към Пенелопе с раздразнение. — Смяташ ли, че тези, които бачкат здравата, може би шейсет часа седмично, трябва да плащат за онези, които не желаят да работят, които само седят пред телевизора?