Грозните [bg]

— Хубаво — неуверено каза Толи. Зърна как група грозни пренасят едно повалено дърво, бутайки го върху два сърфа. — Тук има ли магнитно поле?

Шай кимна с щастливо изражение.

— Само на някои места. Домъкнахме тук цяла купчина метал от железопътната линия — това е релсата, която следваше до брега. С тези релси направихме няколко трасета за сърфовете в Мъглата, а по-нататък може да покрием цялата долина. Работя по този проект. Заравяме парче метал на всеки няколко крачки. Както и всичко друго тук, това се оказа по-трудно, отколкото си го мислехме. Представа нямаш колко тежи една раница, пълна с желязо.

Давид и останалите вече се спускаха надолу, носейки се плавно над единствената просека между два реда скали, боядисана в ярко оранжево.

— Това ли е трасето за сърфовете? — попита Толи.

— Да, ела с мен. Ще те отведа долу до библиотеката. Трябва да се запознаеш с Шефа.

Шефът всъщност не е главният тук, обясни й Шай. Просто се държи като началник, особено пред новодошлите. Затова пък се разпорежда в библиотеката, най-голямата от сградите на централния площад в селището.

На вратата на библиотеката Толи усети позната миризма на прашни книги, а когато се огледа, видя, че книгите са почти единственото притежание на библиотеката. Нямаше огромни видео екрани, нито дори по-малки монитори за индивидуална работа. Само несъразмерни маси и столове и поредица от книги.

Шай я поведе навътре, където в кръгла будка седеше дребна фигура и разговаряше по старомоден клетъчен телефон. Когато приближиха, сърцето на Толи заблъска в гърдите. Боеше се от онова, което предстои да види.

Шефът беше стар грозен. Толи зърна отдалече неколцина възрастни грозни по пътя насам, но успя навреме да отклони поглед. И ето че сега, точно пред очите й, застана сбръчканата, пожълтяла, покрита с жили, тътреща се, ужасяваща истина. Очите, чието бяло имаше цвят на прокиснало мляко, гледаха право в тях, докато старецът гълчеше някого по телефона със скърцащ глас и с едната си извита като птичи крак ръка им махаше да се разкарат.

Шай се изкиска и я повлече към лавиците с книги.

— После ще ни намери. Сега искам да ти покажа нещо друго.

— Този беден човек…

— Шефа ли? Доста е див, а? Той е някъде около четиридесетте! Чакай само да поговорите с него!

Толи преглътна, опитвайки се да заличи спомена за увисналите му черти. Тия хора са луди да търпят подобно нещо, нещо повече — да го искат.

— Но лицето му… — започна Толи.

— Това е нищо. Я виж тук. — Шай я настани край една от масите, обърната към лавиците, и измъкна цяла купчина книги с подвързани корици. После ги бухна пред Толи.

— Книги от хартия? Какво толкова.

— Не са книги. Викат им „списания“ — каза Шай. Тя отвори едно от тях и посочи. Странните лъскави страници бяха покрити със снимки. На хора.