Приливът на тайните [bg]

— Подозирах нещо такова — отвърна Майкъл.

— Тук трябваше да кажеш, че ти също много си ме харесвал — подкачи го Съмър. — Не беше ли така?

— Всъщност… — Майкъл завъртя замислено шишето бира. — Ти не беше толкова малка.

— Моля?

— Сериозно. Беше си направо огромна.

Съмър грабна парче хляб от кошницата и го метна по него.

— Това не е много галантно!

— Но е вярно. — Той се разсмя. — Беше си дебелана и изобщо не говореше. Зяпаше ме като хипопотам, готов за атака. Трябва да знаеш, че ми беше изкарала акъла.

Това бе най-грубото нещо, което някой й беше казвал, но от устата на Майкъл звучеше смешно.

— Как отслабна? — попита той.

— Започнах да ям по-малко.

— Добра стратегия.

— Благодаря. — И двамата се усмихнаха. — Не знам — продължи Съмър. — Сигурно защото станах по-щастлива.

— Знаеш ли кое е смешното? — каза Майкъл, след като допи бирата си и поръча друга.

„Фактът, че трябва да съм съкрушена, а се чувствам напълно щастлива?

Или фактът, че знам, че си играч и ще ми въртиш номера, но въпреки това искам да спя с теб?“

— Не. Какво?

— Познавам те от петгодишна. А всъщност изобщо не те познавам.

Майкъл се пресегна през масата, хвана ръката на Съмър, обърна я и бавно почна да гали дланта й с палец. Чад Бейтс никога не бе правил това. Съмър почувства как кръвта й се втурна към слабините й, сякаш гонеше самолет.

— Хайде да си лягаме.