Приливът на тайните [bg]

В два през нощта Съмър се събуди от силно чукване по прозореца. Стана, отвори го и на косъм от лицето й профуча едно камъче.

— Какво правиш? — Тя разтърка очи.

Майкъл се хилеше насреща й на лунната светлина.

— Опитвам се да привлека вниманието ти. Справям ли се?

— Не.

— Донесъл съм китара.

— Хайде бе!

— Искаш ли да ти направя серенада?

— Не! Искам да си вървиш, откачалко. Посред нощ е.

— Добре. Няма да пея, ако се съгласиш да вечеряш с мен.

— Майкъл, вече се разбрахме за това.

— Можеш да сготвиш вечеря за един и аз ще изям половината.

— Влюбена съм в друг!

— Знам. Чад Бейтс. Майка ти ми каза.

— Тогава?

— Какво „тогава“? Скъсали сте. Аз пък познавам Бари Манилоу. — Майкъл размята заплашително китарата на шега. — А и не се страхувам да го използвам.

Съмър избухна в смях.

— Боже мой. Ти явно не приемаш да ти отказват.

— Семейна черта.

— Хубаво. Ще вечерям с теб. Но само като стари приятели, нищо повече. Сега, за бога, прибирай се и ме остави да спя.

Майкъл де Вер се прибра. Но Съмър Майър така и не заспа. Остана да лежи будна и да мисли за Чад. Чад, когото бе обичала толкова силно, толкова дълго и за когото искрено бе вярвала, че ще се омъжи, докато през май той не й заяви, че имал нужда от свобода, и не я потърси повече. Чад беше сериозен мъж, интелектуалец и гений, и щеше да стане известен журналист някой ден.

После се сети за Майкъл с коженото му яке бомбър, с абсурдната китара, метната през рамо. Майкъл беше секси и незрял и импулсивен и се бе отказал от Оксфорд, за да стане професионален купонджия.

„Ето ти отговора — каза си Съмър. — Майкъл де Вер не е типът мъж, от когото имам нужда.

Абсолютно, категорично не“.