Кръвта на другите [bg]

Дениз свали воалетката си и грижливо постави шапката си на масата.

— Не съм болна — каза тя и седна на ръба на леглото. — Ако бях болна, можех да се лекувам. Но не. Имам нещо гадно в мутрата и това е неизлечимо. — Тя изгледа Елен почти с омраза. — Хайде, кажете ми какво ми е.

— Нищо ви няма — каза Елен.

Дениз се изсмя.

— Не искате да ми кажете, нали?

Сърцето на Елен заби по-силно; страхуваше се.

— Все някога ще разбера — каза Дениз предизвикателно.

— Дениз, това е нелепо — каза Елен и постави ръката си върху ръката на Дениз.

Дениз рязко се отдръпна.

— Вие знаете. Вие знаете защо Марсел ме мрази — каза тя и се разтрепери. — Нощем спи на пода, за да не се допира до мен. И винаги е толкова учтив. Бих предпочела да ме бие. Кажете ми защо ме мрази?

— Не ви мрази — каза Елен.

— Не ме лъжете — яростно изрече Дениз и се огледа. — Защо ме доведохте тук?

— За да си починете — отвърна Елен.

Очите на Дениз хвърляха мълнии.

— Да си почина! — Челото й се смръщи. — Като приятелка ли дойдохте, или като неприятелка? — попита тя загрижено.

— Прекрасно знаете, че съм ви приятелка — каза Елен.

— Приятелка! — възкликна Дениз. — Аз нямам приятели. Ненавиждам се. — Тя внезапно рухна на леглото и зарида. — Аз съм некадърница — хлипаше тя.

Елен докосна с ръка гъстите й рижи коси.

— Не трябва да се отчайвате така — каза тя. — Никой не успява от първия път.

— Знам — каза Дениз. — Нямам какво да кажа. През цялото време го знаех. И какво да правя тогава? — извика тя отчаяно. — Кажете ми! Какво да правя?

Дениз плачеше, риданията й ставаха все по-силни. После от устните й се изтръгна продължителен стон; трепереше от главата до петите. Елен се просна до нея и притисна длан до устата й.

— Не плачете — каза тя. — Успокойте се.

Дениз внезапно замлъкна.

— Толкова съм уморена — пророни тя.

— Опитайте се да поспите — каза Елен. — Ще остана тук.

— Благодаря — прошепна Дениз и затвори очи. — Извинете ме.

Елен загаси лампата и седна на стол до леглото. Жълта светлина се процеждаше през цепката между кадифените пердета. „Какво да правя тогава? — повтори си тя. — Какво?“ Погледна Дениз. Под разрошените й коси лицето й се бе зачервило от треска. Какъв смисъл имаше от толкова сълзи и борби, от толкова желания и съжаления? Усети мраз в сърцето си. Животът на Дениз. Моят живот. Миниатюрни островчета насред черно море, изгубени под празното небе, които скоро ще бъдат залети от безликите води. „Аз имам Жан.“ Но и той щеше да умре някой ден; любовта им щеше да умре. Щеше да остане само пустотата на нощта, която дори не може да бъде обхваната от мисълта. „Залъгвам се, каза си Елен. Аз също съзнателно се залъгвам.“ Изпитваше желание да се хвърли на леглото като Дениз и да се разплаче.