Кръвта на другите [bg]

— Не е толкова естествено да обичаш — продължи тя. — Дори ми става странно, като си помисля, че ти си единствен за мен. Не е илюзия, нали? Единствен си.

— Кой друг може да реши освен теб? — казах. — Точно това е толкова вълнуващо в любовта — ние творим нейната истина.

Тя ме погледна сериозно.

— Но трябва и ти да ме обичаш, за да бъда и аз единствена. Нали е вярно, че ме обичаш?

— Ако не те обичах, питам се какво бих правил тук.

— Вярно ли е, че след три месеца ще бъдем женени?

— Абсолютно вярно.

Тя отметна глава назад и обърна лице към небето. Обичаше ме. Обичах я. Тя не искаше нищо повече. И все пак как можех да оправдая съществуването й аз, който бях там без причина, без оправдание, без необходимост? Отново хванах греблата. Такъв прекрасен ден с музика, с цветя, с целувки, с пържени картофи, бяло вино и стичаща се хладна вода по напечените от слънцето тела. Ден, който скоро щеше да умре на хоризонта и прахът му щеше да е съвсем лек. Сърцето ми се сви. Не толкова лек. Небето беше гладко, светлината прозрачна и все пак упорита, настойчива, усещах около мен да броди някаква блудкава миризма, сякаш под лъскавата си обвивка всички тези мигове бяха прогнили в самото си сърце — това беше блудкавата миризма на примирението.

Елен се изправи.

— Сигурно смяташ за тъпо да имаме деца, нали?

Погледнах я изненадано.

— Ти искаш ли да имаме деца?

— И да, и не. Питам се дали това обогатява живота.

Усмихнах се.

— Защото не искаш да изпуснеш никаква възможност да се обогатиш?

— Не се подигравай. Какво мислиш по въпроса?

— Преди време намирах за безумно да хвърлиш така някого в света. Това не те ли плаши?

Тя се поколеба.

— Не. Дори ако човек е нещастен, може ли наистина да се каже, че би било по-добре, ако не е съществувал?

— Не, наистина — казах. — Но ако сее зло около себе си?

— А ако сее добро?

— О! Имаш право! Да родиш дете, да не родиш дете… Еднакво нелепо е. Няма разлика.

— Но ако желаеш нещо, вече има разлика. И тогава не е нелепо да го направиш, нали?

— Може би грешката ми е, че не умея нищо да искам предварително.

Тя се разсмя.

— Грешката ти? Не мисля, че правиш толкова грешки!

Гребях и лодката се плъзгаше, без да оставя следи, толкова спокойно. Да си само тази бяла пяна, която се надига, после се губи в равната покривка на водата. Би трябвало да се убие този глас. Гласът казваше: бих искал да съм тази пяна. Тя каза: би трябвало да се убие този глас. Пяната се раждаше и умираше без глас.

От един трамплин скочи кафяво тяло и полетя към реката. Влюбени вървяха по брега с малки крачки. Една мирна неделя. Тук часовете се изнизваха между пръстите. А там се отлагаха на земята, излети от чугун и стомана. От немските заводи всеки ден излизаха нови оръдия, нови танкове.