Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » История » Кръвта на другите [bg]
Кръвта на другите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Кръвта на другите [bg]

Электронная книга - «Кръвта на другите [bg]». Краткое содержание книги:

„Кръвта на другите“ (1945) е вторият роман, в който историята на двама млади хора се преплита с историята на Франция през Втората световна война. Жан и Елен имат сложни любовни взаимоотношения и претърпяват сложна политическа еволюция. От убеден пацифист Жан — отказал да наследи печатницата на баща си, за да изкове сам съдбата си — се превръща в организатор на подривни действия. Аполитичната Елен — продавачка в сладкарница и текстилен дизайнер — също се присъединява към Съпротивата. Романът е размисъл — и подтиква към размисъл — за човешката отговорност, за изборите, които правим, за това докъде можем да стигнем, защитавайки позициите си, и имаме ли право да се разпореждаме със съдбата и живота на другите, с „кръвта на другите“, пък било то и с най-благородната цел. На последната страница на романа Жан, Елен и Симон дьо Бовоар отговарят на този въпрос, на който всеки читател може сам да си даде отговор. Романът започва със своя край, след което авторката се връща на предисторията и с типичния си богат и метафоричен език, и използвайки ретроспекцията, преминавайки често от първо в трето лице, редувайки постъпки и разговори с мисли и разсъждения, ни води към логичната развръзка. По романа е създаден френско-канадски филм (1984) на режисьора Клод Шаброл с участието на Джоди Фостър.
1 ... 57 58 59 60 61 62 63 64 65 ... 98
Перейти на страницу:

VII

Ще има зора. Ще съмне. Четири удара. Стрелката на часовниците се върти по безлюдните кръстопътища; върти се в стаята, където спи Лоран. И раната в белия дроб се разширява, сърцето се изтощава. Тя диша кротко и усърдно. Дали ще умре, без да забележи? А ако я събудя? Но дори ако очите й останат отворени до последната минута, смъртта ще й се изплъзне. Смъртта й; тя е нейна и в същото време е завинаги разделена от нея; тя няма да изживее смъртта си. За нея няма да има зора.

Няма да съмне. Тишина. Нощ. Реши да говориш; реши да мълчиш. Неуморният шепот е спрял. Страхът се е разпилял в пространството. Тишина. Вече нищо не съществува.

Но този предсмъртен сън съществува. Аз съществувам, аз, който мисля за смъртта. А тя умира. Аз живея. След два часа той ще каже: „Всичко е готово“. Ще го чуя. Ще бъда там, пред него; целият ще бъда пред него, обхванат от разкъсващ страх, и целият ще бъда другаде; без да мога нито да се оттегля от света, нито да се изгубя в него. Да си мъртъв. Вече нищо да не знаеш. Да не познаваш тежестта на моя труп. Но аз живея. Аз знам. Вече никога няма да престана да знам.

В безгрижието, в отчайващата рутина на тази година аз знаех. Бях усетил тежестта на изначалното проклятие — нямаше никакъв начин да го изиграя. Оставях се с безразличие на всички прищевки на случая: на някое случайно желание, съжаление, бунт. Вървях право напред, без да виждам нищо; не отивах никъде, тъпчех в нощта; непредвидимата съдба се забавляваше да ни обърква и ние очаквахме да се съмне, за да открием в каква кал сме затънали безвъзвратно.

— Би трябвало да се научиш да играеш шах — каза Марсел.

Бяхме се облакътили на балкона на ателието му. Виждахме под нас лъщящите от слънце покриви и в далечината чисто бялата катедрала „Сакре Кьор“, обгърната от синя пара. Той се усмихна.

— Струва ми се, че това е единственото, което ти остава да направиш.

— Женя се — казах.

— Това никога никого не е спасило.

Замълчахме.

— Как е Дениз? — попитах.

Дениз бе заминала на почивка на юг. Лекуваше нещастието си, както се лекува болест.

— Ходи на дълги разходки, оправя се, връща си старата форма — каза Марсел със съжаление.

— Ами чудесно! — възкликнах.

— Да — каза Марсел. — Горката Дениз! Не можехме да искаме от нея да си остане луда за цял живот. — Той поклати глава. — Никога не съм очаквал това от нея — добави с възхищение.

— Когато се върне, опитай се да направиш живота й поносим — казах аз. — Не е толкова трудно.

Той ме изгледа с интерес.

— Можеш ли да си представиш, точно това толкова ме учуди — че изглежда лесно. Мислех, че иска да ме промени до мозъка на костите. Оказа се, че не. Тя вярва в думите.

— Да — казах. — Има късмет.

— Не ти ли е неприятно да лъжеш? — попита Марсел.

— Това е единственият начин да оцелееш, след като не можеш да бъдеш спокойно това, което си, без да измъчваш някого.

— И затова се жениш — отбеляза Марсел.

— Това си има и предимства — казах аз. — Когато мисля за Елен, не мисля за себе си.

— А много ли мислиш за нея?

— Бих искал да е щастлива.

— Това може да те закара далече — каза Марсел.

— Да. И какво? И без това не знам какво да правя със себе си.

— О! Колкото до това, в добри ръце си — усмихна се Марсел със симпатия. — Тя ще знае какво да направи с теб.

Това поне беше осезаемо и сигурно. Щастието, което й давах. Тя ми се усмихваше и аз казвах „обичам те“. Радостта, която огряваше лицето й, призоваваше към нови лъжи, но какво значение имаше, след като бях решил никога да не се отмятам? Обичах я и вече не мерех времето, което прекарвах с нея. Тя ме прегръщаше пламенно.

— Колко си мил — казваше тя.

— Не съм мил. Обичам те.

— Мило е да ме обичаш.

Не подозираше, че всяка изгубена минута за мен беше спасена минута. Не исках вече друго, освен да разпилея живота си на вятъра, без никъде да оставя следа.

— Променил си се от миналата година — каза ми тя.

— Така ли мислиш?

— Да. По-безгрижен си, по-свободен. Преди създаваше впечатление, че се разпиляваш във всички посоки. Никога не беше целият с мен.

— Може би — казах.

1 ... 57 58 59 60 61 62 63 64 65 ... 98
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)