Кръвта на другите [bg]

— Би трябвало да се научиш да играеш шах — каза Марсел.

Бяхме се облакътили на балкона на ателието му. Виждахме под нас лъщящите от слънце покриви и в далечината чисто бялата катедрала „Сакре Кьор“, обгърната от синя пара. Той се усмихна.

— Струва ми се, че това е единственото, което ти остава да направиш.

— Женя се — казах.

— Това никога никого не е спасило.

Замълчахме.

— Как е Дениз? — попитах.

Дениз бе заминала на почивка на юг. Лекуваше нещастието си, както се лекува болест.

— Ходи на дълги разходки, оправя се, връща си старата форма — каза Марсел със съжаление.

— Ами чудесно! — възкликнах.

— Да — каза Марсел. — Горката Дениз! Не можехме да искаме от нея да си остане луда за цял живот. — Той поклати глава. — Никога не съм очаквал това от нея — добави с възхищение.

— Когато се върне, опитай се да направиш живота й поносим — казах аз. — Не е толкова трудно.

Той ме изгледа с интерес.

— Можеш ли да си представиш, точно това толкова ме учуди — че изглежда лесно. Мислех, че иска да ме промени до мозъка на костите. Оказа се, че не. Тя вярва в думите.

— Да — казах. — Има късмет.

— Не ти ли е неприятно да лъжеш? — попита Марсел.

— Това е единственият начин да оцелееш, след като не можеш да бъдеш спокойно това, което си, без да измъчваш някого.

— И затова се жениш — отбеляза Марсел.

— Това си има и предимства — казах аз. — Когато мисля за Елен, не мисля за себе си.

— А много ли мислиш за нея?

— Бих искал да е щастлива.

— Това може да те закара далече — каза Марсел.

— Да. И какво? И без това не знам какво да правя със себе си.

— О! Колкото до това, в добри ръце си — усмихна се Марсел със симпатия. — Тя ще знае какво да направи с теб.

Това поне беше осезаемо и сигурно. Щастието, което й давах. Тя ми се усмихваше и аз казвах „обичам те“. Радостта, която огряваше лицето й, призоваваше към нови лъжи, но какво значение имаше, след като бях решил никога да не се отмятам? Обичах я и вече не мерех времето, което прекарвах с нея. Тя ме прегръщаше пламенно.

— Колко си мил — казваше тя.

— Не съм мил. Обичам те.

— Мило е да ме обичаш.

Не подозираше, че всяка изгубена минута за мен беше спасена минута. Не исках вече друго, освен да разпилея живота си на вятъра, без никъде да оставя следа.

— Променил си се от миналата година — каза ми тя.

— Така ли мислиш?

— Да. По-безгрижен си, по-свободен. Преди създаваше впечатление, че се разпиляваш във всички посоки. Никога не беше целият с мен.

— Може би — казах.