Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
— Кристиане! — каза Юлиус с упрек. — Самуел е наш гост.
— Така ли мисли той? Така ли казва? — попита Кристиане, вдигайки към него своя чист и горд поглед.
Самуел се усмихна и отвърна с галантност, зад която се криеше заплаха:
— Вълнението ви прави по-чаровна от всякога, госпожо, и мисля, че от желание да се харесате винаги се преструвате, че ми се сърдите.
— Прости й, Самуел — каза Юлиус. — Тя е дете. Моя скъпа Кристиане, не Самуел се натрапва тук, а аз го задържам. Аз имам интерес да не се лишавам от компанията на такъв добър и умен човек.
— Една година той не ти липсваше. Дотам ли сме стигнали, че да не ти стигат жена ти и детето ти?
Юлиус размени поглед със Самуел, накара Кристиане да седне, сам седна на табуретка в краката й и я хвана за ръката.
— Хайде — започна той, — нека поговорим сериозно. Аз все така те обичам, моя Кристиане, вярвай в това; все така съм щастлив, че те обичам, и така горд, че съм обичан от теб. Ти си единствената жена, която някога съм обичал, казвам го пред Самуел, и която ще обичам някога. Но разбери най-после: в теб жената, която ме обича, е и майка, нали? Ти отделяш на детето голяма част от сърцето и живота си. Е, добре! Съпругът също не е всичко от мъжа. Господ ни е дал само едно сърце, той ни е дарил само с един ум. До нашето щастие е поставил нашите задължения: до удовлетворението на нашите желания е поставил тревогата на нашите мисли. В интерес на нашата любов, Кристиане, искам да ме уважаваш, искам да се издигна, да бъда нещо. Няма да оставя да затъпее в безделие това съществуване, което ти принадлежи. Моята радост би била да служа на страната си, но досега съм се чувствал способен само да държа оръжие и не в разрушена Германия бих започнал. Нека поне пробуждането на родината да ме завари буден. И така, Самуел (тъй като ти каза лошото пред него, аз искам също пред него да кажа доброто!). Самуел поради самата противоположност на нашите натури ми е необходим, за да поддържа в мен гъвкавостта на волята ми. Помисли, ние живеем тук сами, откъснати, далеч от света, в миналото, в забравата, почти в смъртта. Не съжалявам за Хайделберг, нито за Франкфурт, не! Но когато малко живот идва при нас, нека не му затваряме вратата.
Може би някой ден ще имам нужда от волята си: да не я оставяме да закърнее. Не е ли разумно това, което казвам? Баща ми и ти сте изпълнени с химери, що се отнася до Самуел. Ако присъствието на Самуел до мен ви причиняваше зло, нямаше да се поколебая да се разделя с него. Но в какво го упреквате? Баща ми му се сърди заради убежденията му. Аз не споделям убежденията на Самуел, но все пак не стоя по-високо от него по ум, за да го обвинявам. Колкото до теб, Кристиане, какво ти е сторил Самуел?
— Ами ако ми е нанесъл оскърбление? — каза Кристиане, като избухна.
XXXIV
ДВЕ ОБЕЩАНИЯ
Юлиус потрепера, пребледня, стана.
— Наскърбили са те, Кристиане, и ти не си ми казала? Не съм ли тук, за да те защитавам? Самуел, какво казва тя?
Погледът, който хвърли на Самуел, блестеше като острие на шпага.
— Да оставим госпожата да обясни — отговори миролюбиво Самуел.
Но погледът му бе леден като студенината на стоманата.
Кристиане видя как двата погледа се срещнаха. Стори й се че погледът на Самуел е острие, което пронизва Юлиус.
Тя се хвърли на врата на мъжа си, като да го защити.
— Говори — каза Юлиус, — какво се е случило?
— Нищо, — каза тя, като избухна в плач.
— Но какво искаше да кажеш? За какви факти искаше да говориш?
— Нямам факти, Юлиус, имам само инстинкт.
— Сторил ли ти е нещо? — настоя Юлиус.
— Съвсем нищо — отговори тя.
— Нищо ли не ти е казвал?
Тя отговори отново:
— Нищо.
— За какво говореше тогава? — попита той, доволен в себе си, че може да остане приятел на Самуел.
Самуел се усмихваше. След известна мълчание Кристиане изтри сълзите си.
— Да не говорим повече за това — каза тя. — Но преди малко ти ми каза много странни неща. Оплакваше се от самота и бе прав. Един мъж с твоите качества, Юлиус, е създаден, за да живее с други мъже. За жените е достатъчно да имат само сърце. Все така ще те обичам, но не искам да те обсебвам! Не искам да лишавам от нищо твое тези, на които можеш да служиш. Нека не се затваряме за вечни времена в този замък: ще се връщаме, когато ти се харесва, когато изпитваш нужда да си починеш. Да отидем в Берлин, Юлиус, да отидем във Франкфурт, да отидем там, където ще можеш да проявиш своите дарби, да отидем там, където ще се възхищават от теб, както тук те обичат.