Свят на смъртта III
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: deathworld #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Манчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свят на смъртта III». Краткое содержание книги:
— Да се явиш при Темукин! Веднага! — заповяда му той.
Джейсън беше твърде уморен и отвратен, за да измисли някакво необоримо възражение.
Преминаха през опустошеното селище, моропите предпазливо си подбираха пътя по осеяната с трупове земя. Джейсън гледаше право пред себе си, но носа си не можеше да предпази от смрадта на кланица. За учудване, много малко камачи бяха повредени или изгорени и в най-голямата от тях Темукин провеждаше офицерски съвет. Тя несъмнено бе принадлежала на предишния старейшина — всъщност самият той лежеше мъртъв и изкормен в ъгъла, незабелязван от никого. Когато Джейсън влезе, всички офицери вече бяха там, само Кърк го нямаше.
— Започваме — каза Темукин и седна с кръстосани крака върху едно кожено наметало. Останалите изчакаха да се настани и го последваха. — Ето какъв е планът. Това, което свършихме днес, е нищо, но поне е началото. На изток оттук се намира много голямо селище на невестулките и утре ще поемем към него, за да го нападнем. Искам хората ви да мислят, че отиваме към този лагер, а също и онези, които ни дебнат от хълмовете, искам да мислят така. На някои им бе позволено да избягат, за да следят движенията ни.
„Толкова за моята теория относно небрежното воюване“ — помисли си Джейсън. „Трябваше да се досетя — Темукин положително е планирал този поход до последната стрела.“
— Днес вашите хора яздиха здравата и се биха както трябва. Тази вечер войниците, които не са на пост, ще пият от ачадха и ще ядат от храната тук, а утре сутринта ще станат много късно. Ще вземем здравите камачи, останалите ще унищожим. Утре денят ще бъде къс за нас — ще се разположим рано на лагер. Ще разпънем камачите, ще запалим много готварски огньове и ще ги поддържаме, а през това време патрулите ни ще стигнат чак до подножията, тъй че съгледвачите им да не могат да ни приближат твърде много.
— И всичко това е номер — каза Аханк и прикри с ръка усмивката си. — Най-накрая изобщо няма да нападнем на изток.
— Имаш право. — Пълководецът изцяло бе приковал вниманието на офицерите и те несъзнателно се наведоха напред, да не би да пропуснат някоя дума. — Щом се стъмни, ордата ще поеме на запад, за едно денонощие трябва да стигнем до Пролуката, долината, която води към сърцето на земята на невестулките. Ще атакуваме бранителите на крепостите с барутни бомби и ще ги превземем, преди да пристигнат подкрепленията.
— Лошо е за бой там — измърмори един от офицерите и заопипва някаква стара рана. — Няма за какво да се биеш.
— Нямало ли, безмозъчен глупак такъв — процеди Темукин с такъв леден и гневен тон, че човекът се сви. — Та това е вратата към земите им. Неколкостотин души могат да спрат цяла армия в Пролуката, но веднъж да минем, и те са загубени. Ще унищожим племената им до едно, докато родът на невестулките се превърне само в спомен, за който да пеят жонгльорите. Сега си дайте заповедите и заспивайте. Утре вечер започват дългият поход и настъплението.
Офицерите се измъкнаха един по един и Темукин хвана Джейсън под ръка.
— Барутните бомби. Дали ще гърмят всеки път?
— Разбира се — отвърна Джейсън май с повече ентусиазъм, отколкото изпитваше. — Давам ти думата си.
Безпокояха го не бомбите — вече се беше погрижил да осигури задоволителни взривове, — а мисълта за още едно яздене без почивки, дори по-дълго от сегашното. Номадите щяха да издържат, в това нямаше никакво съмнение, и пирийците щяха да се справят. Ами той?
Джейсън излезе от топлата камача на леденостудения нощен въздух. Преди да се стопи, дъхът му неочаквано образува сребриста мъгла на фона на звездите. Равнините тънеха в мълчание, което от време на време се прорязваше от пръхтенето на някой уморен мороп или пък от пиянските викове на войниците.
Да, и той щеше да издържи на ездата. Дори да се наложи за седлото да го завържат и с лекарства да го натъпчат… той щеше да издържи. Безпокоеше се най-много в какво състояние щеше да пристигне до крайната цел. Самата мисъл за това му се струваше непоносима.
13.
— Дръж се още малко! Отпред Пролуката се вижда вече — извика Кърк.
Джейсън кимна, ала се сети, че от лекия галоп главата му подскача постоянно и кимването му не може да се различи от общия ритъм. Помъчи се да отговори, но неочаквана кашлица задави пресъхналото му гърло, напластено с прахоляка, който се вдигаше от препускащите животни. Най-накрая успя да разтвори впитите си в седлото пръсти, само колкото да махне с ръка, и отново се вкопчи в него. Армията продължаваше пътя си.