Прелъстена невинност
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Прелъстена невинност». Краткое содержание книги:
От бурната им първа среща, през морето, до блясъка на дворците тя остава негова пленница. Но дори когато яростта въстава срещу домогванията му, изгарящата нужда я прави негова робиня. Защото тяхната треска неизменно ги отнася към неизбежния край да се предадат пред силата на вечната любов.
Дмитрий не беше отговорил на въпроса на Анастасия, а и не възнамеряваше. Все още се усмихваше, докато я приближаваше, привидно да огледа по-добре работата й, а всъщност да спечели извинение да погледне Катрин, без това да е пределно очевидно, уж сравнявайки портрета с модела. Такъв беше планът, но както всеки план, свързан с Катрин, и този позорно се провали. Не можеше да си свали очите от картината.
Знаеше, че сестра му има талант, но не чак толкова. Не това обаче го държеше като хипнотизиран, а жената на портрета и тя не беше жената, която събуждаше похотта му. Приликата си беше там. Можеха да бъдат близначки.
Но това не беше жената, която виждаше, като затвореше очи. В ярки, свежи цветове пред него стоеше портретът на една аристократка, горда, царствена. Достойнство струеше от всеки нюанс на стойката й и издаваше най-чиста синя кръв.
В блестящата златна рокли, с коса, сплетена на гъста плика и преметната през рамо, с малка тиара, наподобяваща корона на главата й, тя би могла да бъде някоя млада средновековна кралица, горда, несломима, красива — да, Анастасия бе уловила красотата, не тъй очевидна за простото око.
Мили Боже, какви го прихващаха? Та тя бе актриса, позьорка! Всичко бе само преструвка, поза.
Докосна Анастасия по рамото да привлече вниманието й.
— Виждала ли го е вече?
— Не е.
— Не ми разрешава — вметна Катрин, дочула въпроса. — Пази го като кралската съкровищница. Толкова ли е ужасен?
— Не, не е. — Усети Анастасия да се напряга при това скромно признание на шедьовъра й. — Катрин, имаш ли нещо против да излезеш за минутка? Бих искал да разменя две думи насаме със сестра си.
— Веднага.
Катрин се ядоса от небрежното му отношение — също като към последния лакей. Но какво ли пък можеше да очаква след толкова време? Пълното му пренебрежение бе показателно само по себе си. Анастасия очевидно се бе доближила до истината. Катрин се бе надявала, без да го съзнава — на какво — не беше сигурна, но ето че у нея зейна някаква бездна, изпълнена с тъга. Разсъждавайки трезво, тя отчиташе, че безразличието му бе добре дошло. Емоционално — искаше й се да плаче.
В каютата Анастасия се обърна да погледне брат си, все още загледан в портрета.
— Е? — дори не се опита да прикрие негодуванието си.
— Защо не си й го показала?
Анастасия бе изненадана от неочаквания въпрос.
— Защо? — Поклати глава, после повтори замислено: — Защо ли? Защото съм имала модели, които ставаха нетърпеливи и искаха да се откажат ако не видеха незабавна прилика. — Сви рамене. — Вероятно не беше необходимо с Катрин. Знае достатъчно за рисуването и разбира че не трябва да съди по недовършена работа. А и тя беше идеален модел и не протестира, когато се налагаше да стои неподвижно часове наред. Напредвах много бързо и както виждаш, вече съм почти готова.
Дмитрий все още се взираше в портрета, чудейки се какво ли си бе мислила Катрин, седейки търпеливо час след час. Дали бе копняла за него? Дали си спомняше за единствената им нощ заедно? Дали последният му гамбит бе имал ефект? Доколкото можеше да съди, отговорът беше отрицателен. Тя едва го бе погледнала.
— Искам портрета — рече той рязко.
— Какво?
Изгледа я нетърпеливо.
— Не ме карай да се повтарям, Настя.
— Е, добре, не можеш да го имаш.
Тя грабна четката и я забучи в паничката с оранжевата боя. Дмитрий я сграбчи над лакътя, за да й попречи да развали картината във внезапния си гняв.
— Колко? — попита заплашително той.
— Не можеш да я купиш, Митя. — Изпита истинско удоволствие да му откаже. — Не е за продан, а освен това, възнамерявах да я дам на Катрин. Компанията й ми бе много приятна през това отегчително пътуване и…
— Какво тогава искаш за нея?
— Нищ… — Замлъкна рязко. Беше сериозен. Ако желаеше толкова силно картината, тя вероятно би могла да му поиска всичко и да го получи. — Защо ти е?
— Това е най-хубавата ти работа — отвърна той простичко.
Тя се намръщи.
— Не това е впечатлението, което създаде, докато Катрин беше тук. „Толкова ли е ужасно?“. „Не, не е.“ — изимитира го тя, все още раздразнена от предишната му реакция.
— Назови цената си, Настя.
— Искам да се върна в Англия.
— Не сега.
— Тогава искам сама да избера съпруга си.
— Твърде млада си да вземеш подобно решение. Но аз ще ти позволя да отхвърлиш моя избор, ако отказът ти е обоснован, което е далеч повече от онова, което би ти разрешил Миша, ако беше още жив.