Прелъстена невинност
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Прелъстена невинност». Краткое содержание книги:
От бурната им първа среща, през морето, до блясъка на дворците тя остава негова пленница. Но дори когато яростта въстава срещу домогванията му, изгарящата нужда я прави негова робиня. Защото тяхната треска неизменно ги отнася към неизбежния край да се предадат пред силата на вечната любов.
— Права сте, принцесо — каза безгрижно тя. — Аз наистина съм достатъчно умна, за да не позволя да се влюбя в брат ви. Всъщност много ме радва фактът, че той е забравил за съществуването ми.
Анастасия нито за миг не й повярва. Тонът беше безразличен, но думите прозвучаха като опит за защита. Те я накараха да си помисли, че Катрин наистина беше влюбена в брат й. Но може би, след като бе осъзнала колко безсмислено беше това, тя щеше да започне да го забравя. Анастасия предположи, че беше помогнала с нещо на Катрин, и това я накара да се почувства по-добре.
За щастие, на Дмитрий не му хрумна да им се натрапи точно в този момент. Когато го направи петнайсет минути по-късно, Катрин бе потиснала раздразнението си, бе провела няколко спора с вътрешния си глас и отново бе спокойна и доволна, че малките откровения на Анастасия не я бяха смутили. Дмитрий обаче го стори. След седмиците, през които не го бе виждала, видът му сега й дойде прекалено много.
Катрин бе забравила опустошителния ефект, който той упражняваше над нея, тоест, не точно забравила. По-скоро се съмняваше в онова, което си спомняше. Но наистина се бе самозалъгвала. Той все още бе приказният принц, твърде прекрасен, за да е истински.
Облечен беше официално в черно и сиво, но нямаше значение какво носеше. Косата му не беше ли малко по-дълга? Да, мъничко. Само любопитство ли се криеше в беглия поглед, който й хвърли? Вероятно дори не и това.
Катрин бе говорила истината, когато каза, че Дмитрий почти я беше забравил. От онзи буреносен ден толкова отдавна, когато я бе изненадал в каютата й, той се бе отказал да я преследва. За което бе доволна, нали? Сега пътуването определено бе по-поносимо… „Но не тъй вълнуващо, Катрин. Бъди искрена. Липсва ти предизвикателството от сблъсъците на твоя ум с неговия. И нищо в живота ти не те е ласкал така, както интересът му към теб. Това също ти липсва… а и други неща.“
Катрин въздъхна вътрешно. Нямаше значение какво чувстваше сега. Положението й нямаше да се промени. Лейди Катрин Сейнт Джон не би си взела любовник, та дори и тъй вълнуваш като Дмитрий. Което я караше да желае да не беше дама:
— Какво е това?
В тона му имаше любопитство. Естествено — откъде би могъл да знае, че Анастасия я рисува? Тя рядко напускаше кабината си, а той не я беше посещавал. Анастасия не беше от онези, на които лесно и бързо им минава, и все още бе сърдита на брат си. Всъщност тя го бе избягвала нарочно, също както той избягваше Катрин.
— Да, Митя, кажи на какво ти прилича?
Не беше въпрос, а реплика, предназначена да му покаже раздразнението й. Анастасия не обичаше да бъде прекъсвана, особено пък от него.
Сарказмът й мина незабелязан. Дмитрий насочи вниманието си към Катрин, неспособен да прикрие изненадата си.
— Съгласила си се на това?
— Хайде, Александров, кажи как изглеждам?
Катрин не можа да се въздържи да използва репликата на Анастасия. А трябваше. Дмитрий се изсмя високо. Не бе възнамерявала да го развеселява.
— Искаше ли нещо, Митя? — попита го Анастасия натъртено.
Не. Всъщност искаше, но не беше нещо, което можеше да признае на сестра си, особено пък на Катрин. Вчера бе взел решение да провери как работеше новата му тактика. Тази игра на изчакване поставяше търпението му на ръба. Всеки път, когато му се бе приисквало да извикат Катрин, се бе въздържал, но стига толкова. Тази сутрин отново му се бе наложило да я чака просто защото тя себе заключила тук със сестра му да позира като модел, моля ви се! Последното нещо, което бе очаквал.
Съществуваше, разбира се, и незначителният шанс — не че разчиташе кой знае колко на него, но все пак — сляпото му увлечение по Катрин да се е стопило през времето, докато не я бе виждал. Един поглед и зачеркна тази надежда. Ако беше в Русия, заобиколен от други жени, борещи се за благоволението му, можеше и да се е случило. Всъщност едва ли. За него тя все още беше най-чувствената, сексапилна жена, която бе виждал. Втвърдяваше се просто като стоеше в една стая с нея. Имаше нужда да бъде отново с нея, да я люби отново и отново, докато най-накрая й се наситеше. Скуката, нападаща го тъй бързо с другите жени, бе единственият лек. В това бе напълно убеден.
Никога не си бе представял, че ще дойде денят, когато ще се моли за отегчение, не и след като често се бе оплаквал от неспособността си да изгради по-трайна връзка с някоя жена именно поради тази причина. Познатите му жени бяха именно такива — познати. На практика единствената жена, която би могъл да нарече своя приятелка, бе Наталия, и то едва след като бе спрял да спи с нея. Би предпочел обаче откровената скука пред тази обсебеност, която монополизираше мислите му и го изпълваше с разяждаща неудовлетвореност, непозната му преди.