Обектът на престъплението
- Автор: Еберхарт Майкъл
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обектът на престъплението». Краткое содержание книги:
Когато най-накрая прекъсна срещата, аз й казах да си върви у дома.
Продължиха да разговарят за делото и Шон й разказа как изглеждат нещата за защитата. Обичаше да приказва с колеги адвокати, защото разбираха какво им говори.
Когато свършиха, отново се качиха в колата и потеглиха по улицата без да разговарят. По радиото Павароти пееше някаква стара неаполитанска любовна песен. Във въздуха се носеше ароматът на морето. В тъмнината Шон не виждаше Кари — освен, когато минаваха под лампите. Нежните къдрици около шията, пълните й устни, елегантните дълги пръсти, отпуснати в скута.
— Наблюдавам те от години — най-накрая каза тя.
Той се обърна към нея, но лицето й бе потънало в мрака.
— Какво искаш да кажеш?
— Присъствала съм най-малко на три твои дела, за да гледам как работиш.
— Защо, за Бога!? — засмя се той.
— Баща ми ме накара. Каза, че ако съм искала да видя как се държи един добър млад адвокат в съда, трябвало да наблюдавам Шон Барет.
Шон се изчерви от смущение. Едно беше някой затлъстял плешив колега да го удари по рамото и да го похвали за страхотната работа, а съвсем друго — да го чуе от такава красива жена.
— Много мило, че го казваш, Кари. Благодаря ти.
— О, Спан и баща ми непрекъснато говореха за теб — продължи тя. — Спан казваше, че няма да успее да те задържи при себе си. — Кари се засмя и потупа коляното му с пръсти.
— Шегуваш се!
— Не. Даваха си сметка, че рано или късно ще започнеш сам. И предполагаха, че ще е рано. Смятаха, че си твърде добър, за да останеш във фирмата.
— Те ли ти казаха това? — попита Шон и сякаш загуби теглото си.
— Разбира се. Татко нищо не може да скрие от мен. Познавам номерата му отлично. Спан и той се смееха по на чашка, защото според Джонатан било голям удар, че те е задържал година или две повече, отколкото е смятал, че ще успее.
— Значи голямата сцена със Спан…
— Е репетирана с години.
— Проклет да съм! — Шон поклати глава. Спан го бе манипулирал като марионетка.
Сви към Камино Капистрано и се насочи към скалите над плажа. Спря при Парка на боровете — на едно затревено място, от което се виждаше целия район.
— Ела, искам да ти покажа моята част от града.
Минаха направо през тревата, за да стигнат до една бетонна пейка на самия ръб. Шон прекрачи ниската дървена бариера, която преграждаше пътя на автомобилите и подаде ръка на Кари. Тя вдигна полата си, без да се замисли и също я прескочи. Шон забеляза, че е оставила обувките си в колата.
Кари проследи погледа му и каза:
— Мразя обувките.
Внимателно се спуснаха на една площадка под ръба на скалите, където никой отгоре не можеше да ги види. Пред очите им бе цялото крайбрежие. На север беше кеят на Дейна Порт, навлязъл навътре в океана, на юг се простираха Капистрано и Сан Клементе, погълнати от дрямка. Само старото пристанище на Капистрано бе осветено. То все още привличаше морски пехотинци с бебешки личица от базата „Пенделтън“, които се шляеха наоколо с надеждата някоя ученичка по бикини да прости остриганите им глави и да си поприказва с тях.
— Исках да ти покажа това — каза Шон и посочи с ръка. — Там, точно отдолу, е къщата ми.
— Живееш на брега?
— Старите сърфисти не могат да живеят на повече от сто метра от водата. — Той посочи към белите гребени на вълните, осветени от луната.
— Ти си сърфист?
— Някога живеех на дъската. Сега, разбира се, живея в съда. — Шон щракна тъжно с пръсти и Кари се засмя. — Но все още успявам да излизам в морето веднъж седмично. Нощем.
— Как така нощем?
— Винаги, когато се прибера от работа, правя опит да се натопя във водата.
Кари се обърна към него и се усмихна учудено.
— Никой не сърфира нощем.
— Ами! Няма нищо особено. Всъщност, много по-безопасно е от това, да плуваш нощем. Правила си го, нали?
— Че кой не е? В колежа често се къпехме голи, след като сме изпили тонове бира.
— Тази вечер е чудесна — отбеляза той. — Погледни вълните! Два, три метра! Не особено бързи, не и съвсем бавни. Дори няма да ни трябва осветление.
— Как така „ни“?
— А защо не? Карала си сърф, нали?
— Шегуваш ли се? Като ученички с Робин не се махахме от плажа. Но никога не сме го правили нощем.
— Е, сега имаш чудесна възможност да опиташ.
Той я улови за ръка и я поведе нагоре към колата.
— Това е безумие! — повтаряше тя, но Шон знаеше, че ще дойде с него.
Всъщност, това бе първото нещо, което научи за нея — че опасностите и приключенията я изкушават.
През цялото време протестираше — когато обличаше неопрена, когато за първи път усети бодването на ледената вода, когато се впусна напред в тъмнината. Но нямаше вид на разтревожена, по-скоро бе изпълнена с възторг. Играеше си като дете — бягаше, за да го изпревари и да стигне първа до следващия гребен.