Обектът на престъплението
- Автор: Еберхарт Майкъл
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обектът на престъплението». Краткое содержание книги:
— На телефона Мерил Стрийп, мистър Поуп.
— Кажи й след пет минутки.
Шон се погледна часовника. Бе прекарал тук точно десет минути.
Предположи, че секретарката е изпълнила инструкцията на шефа си да изгони този смотаняк точно на десетата минута и реши да чуе разказа му докрай, преди да се е обадил Елвис Пресли.
— И така, за наркотиците?
— Наркотиците бяха логично следствие от живота й. Светът, в който живееше, се давеше от наркотици. Пристрасти се, защото всички останали бяха такива. Вземал ли си някога кокаин?
— Някога, в колежа. Съвсем малко.
Поуп се засмя.
— Както и да е. Тя просто престана да се владее. Спеше с когото й падне. Вече не защото искаше да стане звезда, а ей така, за идеята.
Веднъж като започнеш, след известно време ти е все едно за какво се бориш. Повярвай ми, знам. Изкарах цял месец в клиниката на Бети Форд навремето. Там срещнах Лиз. — Той посочи зад гърба си, където на видно място бе окачен портрет на Елизабет Тейлър — рекламна снимка, която всеки би могъл да си купи. На диагонал върху нея с разкривен почерк — вероятно на Поуп — беше написано нещо.
— Опитах се да й помогна, наистина — продължи той с натъжени очи. — Дадох й ключа от апартамента на един приятел, докато той снимаше в Испания. И не съм искал нищо от нея. Никакъв секс. Само защото ми харесваше. — Каза го, сякаш беше майка Тереза, даряваща любов в детско раково отделение. — Тя пропиля и това. Продаде шибаното „Сони“ с голям екран от апартамента на онзи тип и изчезна. Тъжна гледка.
Падението на едно красиво младо момиче. — Този път прозвуча като реклама за филм от седмичната програма за телевизията. — И се захвана с нощна работа, веднага след това.
— Нощна работа? — попита Шон изненадано. — Проституция?
— Ние не го наричаме така.
— А как?
— Връзки с клиентите. За два бона на нощ забавляваше богатите типове, които някой продуцент иска да изстиска.
Какъвто и да бе евфемизмът, Шон си даде сметка, че това е първата сериозна възможност да предизвика нужното съмнение. След като Робин Пенроуз е била скъпоплатена проститутка на повикване, значи е познавала поне стотина мъже, които биха искали да не си отваря устата.
— Заради наркотиците ли са я убили? — попита Поуп.
— Това се опитвам да разбера.
— Чух, че я е пречукал някакъв спортист — продуцентът приглади косата си назад и едновременно с това се стовари на стола. — Спортисти и наркотици. Това е изчерпан сценарий.
— Със сигурност. Кога за последен път я видяхте? — продължи да упорства Шон.
— Трябва да има три или четири месеца. Малко преди да умре. Отби се да ме види. Същата стара Робин! Отби се да ме види, защото искаше нещо.
— Какво? — попита Шон.
— Пари. Трябваше да го предвидя, защото преди да се опомня, вече бяхме в леглото. Ето така тя получаваше каквото поиска. За нея леглото беше маса за преговори. Искаше да й дам назаем малко пари.
Голяма изненада, няма що.
— Дадохте ли й?
— Ако щеш вярвай, в края на краищата се опомних и й отказах. Тя разбра, че вече не съм предишният смотаняк, опакова си задника и си отиде. Не съм я виждал оттогава.
Поуп отново погледна часовника си демонстративно. Шон реши, че е свършил с него, така че стана, за да се сбогува.
— Е, предполагам, че това е достатъчно — заключи той. Поуп също понечи да се изправи, но Шон го спря с жест. — Не ставай, Грегъри.
Сам ще намеря пътя до изхода. Освен това Мерил те чака на телефона.
— Ей, вярно! — възкликна Поуп, но въпреки всичко се изправи. Стисна ръката(на Шон, придърпа го към себе си и сниши глас заговорнически. — Знаеш ли, тази история ми прилича на кино. Красивата мацка пристига в Холи-ух и пропада. Знам аз. Мога да измисля нещо ретро, от шейсетте.
Поквара.
Глава шестнайсета
Шон се опита да си уговори среща с Кари. Искаше да изясни нещата, които му бе казала за Робин, но вечно нещо попречваше — когато той беше свободен, тя или беше в съда, или извън града, или пък нещо друго. Едва след едноседмични опити, му предложи да вечерят заедно на следващата вечер.
Кантората на „Робинсън, Расин и Робинсън“ се намираше на десетия етаж на един небостъргач малко по-надолу по улицата от „Фашън Айлънд“ — огромният търговски комплекс на Нюпорт Бийч. Шон тъкмо щеше да влезе, когато отвътре излезе Картър. Беше топъл декемврийски ден — нещо нормално за Лос Анджелес преди януарските дъждове, но въпреки това Картър беше облечен като за ски — дебел вълнен пуловер, тъмносини панталони и скъпи ботуши.