Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
Мълчание. Чух дишане.
— Хм, Джак? — Гласът на Дейвид Брукс. — Я по-добре се прибирай.
— Мей още не се е върнала. Къде е?
— Тук е.
— Трябва да я чакам да вземе посевките…
— Не. Веднага се връщай, Джак.
Пуснах заека и се изправих. Озърнах се, погледнах към хоризонта.
— Не виждам нищо.
— В момента са от другата страна на сградата, Джак.
Говореше спокойно, но ме побиха тръпки.
— Наистина ли?
— Веднага се прибирай, Джак.
Наведох се, взех пробите на Мей и комплекта й за дисекция. Черната кожа на чантата бе гореща от слънцето.
— Джак?
— Един момент.
— Стига си се мотал, Джак.
Забързах към стоманената врата. Пясъкът хрущеше под краката ми. Не виждах абсолютно нищо.
Ала чувах нещо.
Странно глухо барабанене. Отначало си помислих, че е някаква машина, но звукът се усилваше и отслабваше като пулсиращо сърце. Носеше се и някакво съскане, каквото никога не бях чувал.
Когато си спомням за онзи момент, мисля, че най-много ме уплаши именно този звук.
Ускорих крачка.
— Къде са?
— Приближават се.
— Къде?
— Джак! Тичай.
— Какво?
— Тичай!
Все още не виждах нищо, ала звукът се усилваше. Забързах се. Честотата на звука беше ниска, усещах го като вибриране в тялото си. Но и го чувах. Пулсиращото неравномерно барабанене.
— Тичай, Джак!
„Мама му стара“ — помислих си. И се затичах.
Първият рояк се появи иззад ъгъла на сградата, като хвърляше сребристи отблясъци. Съскащото вибриране идваше от облака. Той се плъзна покрай фабриката и се понесе към вратата. Щеше да стигне преди мен.
Обърнах се назад и видях втори рояк да се приближава откъм отсрещния край на сградата.
Радиостанцията ми изпращя.
— Няма да успееш, Джак — каза Дейвид Брукс.
— Виждам — отвърнах аз.
Първият рояк вече бе пред вратата и ми преграждаше пътя. Спрях. Не знаех какво да правя. Пред мен на земята лежеше пръчка, дълга около метър. Вдигнах я и я размахах.
Роякът запулсира, ала не се отмести от вратата.
Вторият облак продължаваше да се приближава.
Бе време за отклоняване на вниманието. Познавах кода на ХИЩНИК/ЖЕРТВА. Знаех, че рояците са програмирани да преследват движещи се цели, ако бягат от тях. Какво беше подходящо за цел?
Замахнах и хвърлих черната чанта с комплекта за дисекция към втория рояк. Чантата падна на земята и се затъркаля по пясъка.
Вторият рояк незабавно се понесе след нея.
В същия момент първият облак се отмести от вратата и също полетя към чантата. В крайна сметка той бе просто програмиран рояк. „Това е детска игра“ — помислих си и забързах към входа на фабриката.
Това бе грешка. Защото първият рояк очевидно реагира на припряното ми движение и спря, отново се понесе към вратата и ми препречи пътя. После остана там — пулсиращи сребърни ивици като острие на меч, блестящо на слънцето.
И ми преграждаше пътя.
Трябваше ми малко време, за да осъзная какво означава това. Движението ми не беше накарало рояка да ме преследва. Той изобщо не ме бе преследвал. Само ми преграждаше пътя. Предвиждаше ходовете ми.
Това го нямаше в програмния код. Роякът реагираше на ситуацията. Вместо да ме преследва, се беше върнал и ме държеше в капан.
Това излизаше извън рамките на програмата — категорично. Не виждах как е възможно. Реших, че трябва да е някакво случайно подсилване на кода. Тъй като отделните частици почти нямаха памет, интелектът на рояка задължително бе ограничен. Едва ли щеше да е много трудно да го надхитря.
Финтирах наляво, после надясно. Облакът тръгваше с мен, ала само за миг. После пак се връщаше пред вратата. Като че ли знаеше, че целта ми е входът и че като стои там, ще успее.
Това беше прекалено находчиво. Трябваше да има допълнително програмиране, за което не ми бяха съобщили.
— По дяволите, какво сте направили с тия неща, момчета? — попитах по радиостанцията.
— Няма да те пусне да минеш, Джак — каза Дейвид.
Думите му ме ядосаха.
— Така ли смяташ? Ще видим.
Защото следващите ми стъпки бяха очевидни. Толкова близо до земята роякът бе структурно уязвим. Той представляваше куп частици, не по-големи от прашинки. Ако разпръснех купа — ако успеех да наруша структурата му, — частиците трябваше да се реорганизират, също като пръснато ято птици във въздуха. Което щеше да отнеме поне няколко секунди. През това време аз щях да вляза в сградата.
Но как можех да наруша структурата му? Размахах пръчката и тя изсвистя, ала това явно не беше достатъчно. Трябваше ми нещо с много по-голяма плоска повърхност, например гребло или палмов лист — нещо, което да предизвика силен вятър.
Мислите ми препускаха. Имах нужда от нещо.