Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
— Какво става?
— Моля те, Джак. Не мърдай. Правила съм го само на лабораторни животни.
— Много успокояващо. — Повдигнах глава, за да видя какво прави. Слепоочията ми запулсираха. Изпъшках и се отпуснах.
— Зле ли си? — попита тя.
— Ужасно.
— Виждам. Наложи се да ти направя три инжекции.
— Какви?
— Изпадна в алергичен шок, Джак. Гърлото ти почти се беше затворило.
— Алергичен шок — повторих аз.
— Много тежък.
— От рояка ли?
Тя се поколеба за миг.
— Разбира се.
— Наночастиците могат ли да предизвикат такава алергична реакция?
— Определено.
— Но ти не смяташ така.
— Не, не смятам. Според мен наночастиците са антигенно инертни. Мисля, че си реагирал на бактериален токсин.
— Бактериален токсин. — Пулсиращото ми главоболие прииждаше на вълни. Поех си дъх и бавно издишах. Опитах се да смеля думите й. Мозъкът ми зацепваше бавно. — Бактериален токсин.
— Точно така.
— Токсин от Ешерихия коли ли? Това ли искаш да кажеш?
— Да. Най-вероятно протеолитен токсин.
— И откъде се е взел този токсин?
— От рояка — отвърна тя.
В това нямаше никаква логика. Според Рики бактериите Е. coli се използваха само за производство на първични молекули.
— Но бактериите не могат да присъстват в самия рояк — казах аз.
— Не знам, Джак. Струва ми се, че е възможно.
Защо толкова се колебаеше? Това не бе в нейния стил. Обикновено Мей беше прецизна и категорична.
— Е, все някой трябва да знае. Нали роякът е бил проектиран. Присъствието на бактерии или е предвидено, или не е.
Чух я да въздиша, като че ли просто не мога да разбера. Но какво не можех да разбера?
— Запазихте ли частиците, изсмукани в херметичната камера?
— Не. Всичко беше изгорено.
— Разумно ли е…
— Това е вградено в системата, Джак. Предпазна мярка. Не можем да я отменим.
— Ясно. — Сега бе мой ред да въздъхна. Значи не можехме да анализираме агентите от рояка. Понечих да се надигна, ала тя сложи длан на гърдите ми и ме спря.
— Не бързай, Джак.
Имаше право, защото от сядането главоболието ми се усили. Спуснах крака на пода.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Дванайсет минути.
— Чувствам се като пребит. — Ребрата ме боляха при всяко вдишване.
— Дишането ти беше затруднено.
— И още не се е възстановило. — Пресегнах се за носна кърпичка и си издухах носа. Излезе много черна материя, смесена с кръв и пустинен прах. Трябваше да се издухам четири-пет пъти, за да си прочистя носа. Смачках кърпичката и понечих да я изхвърля. Мей протегна ръка.
— Аз ще я взема.
— Не, няма нужда…
— Дай ми я, Джак.
Тя взе кърпичката, пъхна я в найлоново пликче и го запечата. Тогава осъзнах колко бавно работи умът ми. Естествено че кърпичката съдържаше частиците, които трябваше да се изследват. Затворих очи, дълбоко си поех дъх и изчаках пулсирането в главата ми да поотслабне. Когато отново вдигнах клепачи, блясъкът в стаята не бе толкова остър. Стори ми се почти нормален.
— Между другото, току-що се обади Джулия — каза Мей. — Нямало смисъл да я търсиш, защото била на някакви изследвания. Но искаше да говори с теб.
— Добре.
Тя прибра пликчето с кърпичката в една стъкленица и здраво завинти капачката.
— Мей, ако в рояка има Ешерихия коли, веднага можем да го установим — казах аз.
— В момента не мога. Ще го направя при първа възможност. Имам известни проблеми с ферментационните агенти и ми трябват микроскопите.
— Какви проблеми?
— Още не съм сигурна. Но добивите в един от резервоарите намаляват. — Тя поклати глава. — Навярно не е нищо сериозно. Постоянно се случват такива неща. Целият производствен процес е невероятно деликатен, Джак. Поддържането му е като едновременно жонглиране със сто топки. Ръцете ми са заети.
Кимнах. Ала започвах да си мисля, че не иска да се заеме с кърпичката, защото вече знае, че роякът съдържа бактерии. Просто не смяташе, че е нейна работа да ми го съобщи.
— Някой трябва да ми обясни какво става тук, Мей — казах аз. — Не Рики. Искам някой да ми обясни всичко.
— Добре — отвърна тя. — Мисля, че наистина се налага.
Така се озовах пред компютърния терминал в една от стаичките. До мен седеше инженерът на проекта Дейвид Брукс. Докато говореше, Дейвид постоянно си оправяше дрехите — приглаждаше вратовръзката си, изпъваше маншетите си, подръпваше яката си. После вдигаше глезен върху коляното си, придърпваше нагоре чорапа си и продължаваше с другия. Прокарваше длани по раменете си и изтупваше въображаемия прах. И така до безкрай. Правеше го несъзнателно, разбира се, и както ме болеше главата, движенията му ме дразнеха. Но не им обръщах внимание. Защото с всяка нова информация на Дейвид главоболието ми се усилваше още повече.